Джийн поклати глава.
— Аз не съм.
— И аз не съм, за щастие — отговори Флайшман. — Има ли някаква причина, поради която мислите, че може да сме го видели или чули?
— Тъкмо щях да ти кажа, Джийн. Роби Брент трябва да е напуснал хотела снощи след вечерята. Оттогава не се е връщал. Почти сме убедени, че обаждането на Лора до теб е направено по мобилен телефон със заплатени разговори, който Брент е купил, а също така, че гласът, който си чула, е бил неговият. Както знаете, той е първокласен имитатор.
Джийн погледна детектива. На лицето й бе изписано объркване и изненада.
— Но защо?
— На обяда в събота в Уест Пойнт чухте ли Брент да говори с Лора за възможността да й предложи роля в новите телевизионни епизоди?
— Аз чух — потвърди Флайшман. — Но не знаех дали говори сериозно, или се шегува.
— Той каза, че имало една роля, която Лора би могла да играе — допълни Джийн.
— Картър Стюарт и Гордън Амори смятат, че Брент и Лора ни мамят и играят някаква игра. Вие какво мислите? — Очите на Сам се присвиха, докато наблюдаваше Марк Флайшман.
Очите на Марк зад очилата станаха замислени. Той погледна покрай Сам, а сетне право в него.
— Мисля, че е напълно възможно — отговори бавно.
— Аз не съм съгласна — намеси се разпалено Джийн. — Абсолютно не съм съгласна. Лора е в беда — чувствам го, знам го. — Тя се поколеба, но реши да не им казва за усещането, че е чула гласа на Лора да я моли за помощ. — Моля те, Сам, не мисли така! Не се отказвай да търсиш Лора. Не знам дали Роби Брент също е изчезнал, но може би се е опитал да ни обърка, като се е престорил, че е тя и че е добре. Но тя не е добре, Сам. Наистина! Знам, че не е добре. Предчувствам го! Усещам го!
— Успокой се, Джийни — рече нежно Марк.
Сам стана.
— Джийн, ще говорим отново утре сутринта. Искам да дойдеш в моя офис, за да обсъдим другия въпрос.
Десет минути по-късно, след като остави Еди Заро да чака, в случай че Роби Брент се появи в хотела, Сам изморено се качи в колата си. Запали мотора и след кратко колебание се обади на Алис Съмърс. Когато тя отговори, бе изненадан за пореден път от сребърните камбанки в гласа й.
— Има ли някакъв шанс да се намери чаша шери за един изтощен детектив? — попита Сам.
Половин час по-късно седеше в дълбокото кожено кресло, краката му почиваха върху табуретката и гледаше огъня в камината на Алис Съмърс. След като изпи последната глътка шери, Сам остави чашата на малката масичка до себе си. Не бяха необходими много усилия да бъде убеден да подремне, докато тя приготви вечерята.
— Трябва да ядеш, Сам — загрижено отбеляза Алис. — След това може да се прибереш и да се наспиш хубаво.
Докато очите му се затваряха, той гледаше сънено оригиналния старинен шкаф близо до камината. Почти беше заспал, когато един предмет върху него привлече вниманието му и натисна спусък в подсъзнанието му, който неочаквано вдигна завесата и му даде очевидния отговор.
57
Еми Саш свърши работа в четири часа, малко след като Сам Дийган напусна „Глен-Ридж“. Двамата с Джейк Перкинс си бяха уговорили среща в „Макдоналдс“, който бе на около километър от хотела. Сега, докато ядеше хамбургера си, тя му разказваше за Сам Дийган и за разговора, който бе успяла да подслуша между него и, както тя го нарече, „оня надут и самомнителен драматург Картър Стюарт“.
— Господин Дийган дойде в хотела да търси господин Брент — обясни тя на Джейк. — Еди Заро, другият детектив, го чакаше. И двамата изглеждаха бесни. Когато господин Дийган не успя да намери Брент по телефона, той извика пиколото Пийт и отиде заедно с него в стаята му. Понеже никой не отворил вратата, господин Дийган наредил на Пийт да я отключи. Тогава откриха, че господин Брент не се е връщал миналата нощ.
Между две хапки от хамбургера Джейк си записа нещо в бележника.
— Мислех, че Картър Стюарт напусна хотела след срещата — рече с пълна уста той. — Какво го е накарало да се върне днес следобед? С кого е имал среща?
— Стюарт каза на Дийган, че се е съгласил да прегледа сценариите на Роби Брент за новото телевизионно шоу. След това двамата си говориха за някакъв мобилен телефон. Не можах да чуя добре, защото господин Дийган говореше много тихо. Господин Стюарт също не говори високо, но гласът му е по-силен и аз, слава Богу, имам добър слух. Всъщност хората казват, че баба ми дори на деветдесет години можела да чуе как червей се плъзга в тревата.