— Сам, аз съм много добра в търсенето на информация по интернет и вероятно съм сто пъти по-бърза от теб. Остави тази работа на мен, а ти иди да се видиш с жената на доктора.
— Вдовицата на доктора — поправи я той и се учуди защо сметна за необходимо да я поправи. Може би защото Кейт беше в главата му през целия ден. „Аз не съм съпругът на Кейт — помисли си Сам. — Аз съм вдовец. Има разлика колкото между деня и нощта.“
Ако Джой бе изненадана от забележката, поне не го показа, а просто взе списъка от масата.
— Ще видя какво ще открия. Ще ти се обадя по-късно.
Дороти Конърс нямаше желание да се види с Джийн, а когато й се обади Сам, твърдо отричаше, че има никаква информация, която би могла да му бъде от полза. Детективът осъзна, че ще се наложи да бъде твърд с нея, затова заяви:
— Госпожо Конърс, оставете на мен да реша дали можете, или не можете да помогнете на разследването. Ще отнема не повече от петнадесет минути от времето ви.
Тя неохотно се съгласи да се види с него в три същия следобед.
Телефонът му иззвъня в мига, в който го остави на бюрото си. Беше Тони Гомес, шеф на полицията в Корнуол. Бяха стари приятели.
— Сам, познаваш ли някакво хлапе на име Джейк Перкинс? — попита го той.
„О, Боже! Дали го познавам?“ — въздъхна Сам, като завъртя очи към тавана, където се предполагаше, че се намират небесата и резиденцията на Господ Бог.
— Да, Тони. Какво е направил?
— Обикаля из града и снима къщи. Получих оплакване от няколко души, които подозират, че се кани да ги обере.
— Това са глупости, забрави — успокои го Сам. — Той е безвреден. Въобразява си, че е криминален репортер.
— Май има доста развинтено въображение. Казва, че работел върху изчезването на Лора Уилкокс като твой специален помощник. Ще го потвърдиш ли?
— Мой специален помощник ли? За Бога! — Сам се разсмя от сърце. — Я го тикни зад решетките — предложи той. — И когато го направиш, опитай се да загубиш ключа. Ще ти се обадя, Тони.
73
— Джийн, имах съвсем основателна причина да питам на рецепцията дали си получила факс или не — започна спокойно Марк, когато отиде при нея в кафенето.
— Тогава ми я кажи — отговори му тя. Гласът й беше тих и спокоен, както и неговият.
Сервитьорката я бе настанила на същата маса, на която бяха седели предния ден. Но днес топлотата и чувството за интимност, с което бе пропита първата им среща, липсваха. Изражението на Марк беше тревожно и Джийн знаеше, че му бе прехвърлила съмненията и недоверието, които се зараждаха у нея.
Лили — по-точно Мередит, е в безопасност и скоро ще я види, мислеше си тя. Това беше важното. Алфата и омегата, които имаха значение сега. Но получаването на четката за коса миналия месец, после заплашителните факсове и червената роза на гроба на Рийд — всичко това я бе съсипало. Беше я изпълнило с тревога, от която се чувстваше разкъсана на части.
Би трябвало да получи последния факс вчера по обяд, помисли си Джийн, докато гледаше Марк. Имаше чувството, че се измерваха и проучваха, виждайки се днес в различна светлина. Мислеше, че може да вярва на Марк. Вчера бе толкова мил, разбиращ и загрижен, когато му разказа за Лили. А може би тайно се е подигравал зад гърба й?
Той също носеше екип за джогинг като нея. Неговият беше тъмнозелен и сякаш правеше очите му да изглеждат повече лешникови, отколкото кафяви. В тях се четеше тревога.
— Джийн, аз съм психиатър — започна Марк. — Моята работа е да се опитам да разбера как работи съзнанието. Знам, че си минала през достатъчно адски тревоги и без моя принос. Честно казано, надявах се, че ще продължиш да получаваш съобщения от оня, който ти ги праща.
— Защо?
— Защото това би било знак, че той или тя искат да поддържат връзка с теб. Сега вече, след като се чу с Лора, знаеш, че тя няма да нарани Лили. Но важното е, че тя се свърза с теб. Ето какво търсех вчера. Някой да се свърже с теб. И се разтревожих, когато ми казаха, че няма нищо. Защото това можеше да значи, че Лили наистина е в опасност.
Той я гледаше и тревогата му премина в удивление.
— Джийн, нима си помисли, че аз съм изпращал факсовете? Защото знаех, че онзи, който получи вчера късно следобед, е трябвало да пристигне по-рано? Наистина ли ти мина тази мисъл през ума?
Мълчанието й бе повече от красноречиво.
Вярваше ли му? — запита се Джийн. Не знаеше.