— Марк, ти си психиатър. Трябва да знаеш, че вината не е била твоя.
Сервитьорката се върна със сандвичите и кафето. Марк отхапа от сандвича и отпи от кафето. Джийн можеше да види съвсем ясно как се бори с чувствата, които го измъчваха.
— Разумът ми казва същото. Но никой от родителите ми след това не се отнасяше по същия начин с мен. В очите на майка ми Денис беше едва ли не младенецът Христос. Мога да я разбера. Той притежаваше всичко. Беше така надарен! Чух я да споделя с татко, че аз сигурно нарочно не съм дръпнал ръчната спирачка, не за да нараня Денис, а защото съм се надявал да му го върна заради това, че ме е разочаровал.
— И какво каза баща ти?
— По-важното е какво не каза. Очаквах, че ще ме защити, но той не го направи. Тогава едно хлапе ми подшушна, че майка ми многократно заявявала как би предпочела Бог да вземе мен, а не Денис, ако е трябвало да прибере едно от момчетата й.
— Чух тази история — потвърди Джийн.
— Ти порасна, като през цялото време искаше да избягаш от родителите си, Джийн. Аз също. Чувствах, че двамата имаме сходна съдба. И двамата се хвърлихме отчаяно да получим високо образование и държахме устата си затворена. Виждала ли си родителите си?
— Баща ми живее на Хаваите. Посетих го миналата година. Има приятелка, която е много мила, но той твърди, че съсипаният му брак го е излекувал завинаги от желанието да тръгне отново към олтара. Прекарах няколко дни по Коледа с майка си, която сега изглежда истински щастлива. Тя и съпругът й няколко пъти вече ми идват на гости. Трябва да призная, че когато гледам как двамата се държат за ръцете и се гледат влюбено, и си спомня поведението й към баща ми, ми се струва, че съм изиграна. Предполагам, че всъщност негодувам, особено от факта, че когато бях на осемнадесет години, не смеех да се обърна за помощ към тях.
— Майка ми умря, когато бях в медицинския факултет продължи Марк. — Не ми казаха, че е получила удар и че е толкова болна. Бих могъл да скоча в самолета и да се върна, за да си взема последно сбогом с нея. Но тя не го поиска. Всъщност казала, че не желае да ме вижда. Приех го като окончателно отхвърляне. Не дойдох на погребението й. След това никога не се върнах у дома и с баща ми не поддържахме връзка цели четиринадесет години. — Той сви рамене. — Може би затова реших да стана психиатър. Доктор, лекуващ себе си. Все още се опитвам.
— Какви бяха въпросите, които зададе на баща си? Каза ми, че ти е отговорил.
— Първият бе защо не ме повика, когато майка ми е умирала.
Джийн хвана чашата с две ръце и я вдигна.
— Той какво ти отговори?
— Обясни ми, че мама била напълно заблудена. Малко преди да получи сърдечния удар, ходила на психиатър, според когото по-малкият й син нарочно е освободил ръчната спирачка, защото е ревнувал брат си и е искал да му отмъсти. Тя винаги бе вярвала във възможността аз да съм го направил, но психиатърът бе сложил капака. Това може би е причинило и сърдечния удар. Искаш ли да чуеш другия въпрос, който му зададох?
Джийн кимна.
— Майка ми не понасяше никакъв алкохол, а татко обичаше да си пийва в късния следобед. Обикновено се промъкваше в гаража, където криеше бутилката на един рафт зад кутиите с блажна боя, като се преструваше, че чисти вътрешността на колата, а всъщност си устройваше малък коктейл. Понякога сядаше в колата на Денис и си пийваше там. Знам, че дръпнах ръчната спирачка. Абсолютно сигурен съм в това. Знам, че Денис не се е приближавал до колата, защото играеше баскетбол с приятелите си. Майка ми беше в кухнята и без съмнение не е припарвала до кабриото. Попитах баща ми дали е седнал в колата на Денис онзи следобед, за да глътне няколко скоча, и ако е така, дали не мисли, че е възможно случайно да е освободил спирачката.
— И той какво ти отговори?
— Призна, че е бил в колата и е излязъл от нея минута преди тя да потегли надолу. Нямал смелостта да каже това на майка ми, дори когато онзи психиатър е отровил душата й с твърдението си, че най-вероятният виновник съм аз.
— Защо според теб ти се е изповядал сега?
— Разхождах се миналата нощ из града, мислейки за това как хората изживяват живота си с нерешени проблеми и конфликти. Моята книга е пълна със случаи на пациенти, които са жив пример за това. Когато видях колата на баща ми на пътеката — на същата пътека, от която онази кола потегли надолу, реших да вляза и след четиринадесет години мълчание да изкопча истината от него.