— Видял си го снощи и ще го видиш тази вечер. Това значи ли, че сте се сдобрили?
— Той скоро ще стане на осемдесет, Джийн, и не е добре. Живял е в лъжа цели двадесет и пет години. Почти е въодушевен, като говори как иска да оправи всичко заради мен. Разбира се, че не може. Но да го виждам, може би ще ми помогне да разбера и да простя. Да оставя миналото зад себе си. Той е прав за факта, че ако майка ми бе разбрала, че е пил в колата и е причинил нещастието, още същия ден щеше да го изрита от къщи.
— Вместо него, тя изрита теб.
— Което съответно се прибави към чувството ми за неадекватност и провал, което ме преследваше в „Стоункрофт“. Опитвах се да бъда като Денис, но със сигурност не бях такъв хубавец. Не бях атлет, не бях лидер. Единственото време, през което съм преживявал нещо като приятелство, бе, когато работехме с няколко от момчетата вечер в последния клас. Сетне излизахме и ходехме да ядем пица. Вероятно добрата страна на моята история е, че ме научи на състрадание към децата с проблеми, и като възрастен се опитвам да направя пътя им по-лек и гладък.
— Според отзивите, които чувам, вършиш добре работата си.
— Надявам се. Продуцентите искат да преместим шоуто в Ню Йорк, предлагат ми да се присъединя към персонала на Нюйоркската болница. Мисля, че съм готов да направя тази промяна.
— Ново начало? — попита тя.
— Точно така. А онова, което не може да бъде забравено или простено, поне може да бъде оставено в миналото. — Той вдигна чашата си. — Ще пием ли за това, Джийн?
— Да, разбира се.
„Колкото и зле да бях наранена аз, ти си преживял нещо още по-лошо, Марк — помисли си с тъга тя. — Моите родители бяха прекалено заети да се заяждат и да се мразят един друг, за да разберат какво ми причиняват. А твоите са ти внушили, че предпочитат брат ти пред теб, а баща ти нарочно е оставил майка ти да вярва в нещо, което не е можела да ти прости. Какво е причинило това на душата ти?“
Инстинктът й подсказа да протегне ръка и да хване неговата, същия жест, с който той я успокои вчера. Но нещо я възпря. Просто не можеше да му вярва. Тогава осъзна, че иска да го пита още нещо.
— Марк, какво си работел вечер в последния клас?
— Бях чистач. Екипът ни почистваше сградата, която след години изгоря. Бащата на Джак Емерсън ни осигури тази работа. Сигурно не си била на масата, когато онази вечер се шегувахме по този повод. Всяко едно от момчетата, удостоени с почести и медали сега, е въртяло метлата и парцала и е изпразвало кошчетата за боклук.
— Всички? — попита удивено Джийн. — Картър, Гордън, Роби и ти?
— Точно така. О, да, имаше и още един. Джоуел Нийман, така нареченият Ромео. Всички работехме заедно с Джак. Не забравяй, ние бяхме онези, които нямаха талант за спорт и не пътуваха с отбора. Бяхме аутсайдери, но идеално ставахме за тази работа. — Той замълча за миг. — Почакай. Ти трябва да я знаеш тази сграда. Нали беше пациентка на доктор Конърс?
Джийн почувства как тялото й се вкамени като буца лед.
— Не съм ти казвала такова нещо, Марк.
— Трябва да си. Откъде ще го зная?
Откъде наистина? — зададе си същия въпрос Джийн, докато ставаше и буташе стола си назад.
— Марк, имам да проведа няколко разговора. Нали нямаш нищо против да не дочакам сметката?
74
Госпожа Ферис беше в студиото, когато Джейк се върна в училище.
— Е, какво свърши, Джейк? — попита го тя, докато гледаше как се мъчи да затвори вратата, като същевременно крепи тежкия апарат.
— Беше цяло приключение, Джил — отвърна Джейк. — Искам да кажа, госпожо Ферис — поправи се бързо той. — Реших да представя хронологично живота на Лора от люлката до днес. Направих страхотни снимки на църквата „Свети Томас от Кентърбъри“, пред вратата на която имаше бебешка количка. Истинска, а не като онези смешни неща, в които слагат бебетата днес.
Той извади и магнетофона от джоба си, докато сваляше палтото си.
— Студено е тук — рече, — но в полицейския участък беше топло.
— Че какво си правил в полицейския участък, Джейк? — попита изненадано Джил Ферис.
— Туй-онуй. Но нека първо да обясня всичко подред. Направих няколко панорамни снимки, за да може хората, които не живеят тук, да получат представа за обществото и града. Знам, че подготвям тази статия за „Газет“, но очаквам да бъде харесана и от по-голям вестник и да намери по-широка аудитория.
— Разбирам. Джейк, не искам да те пришпорвам, но трябва да вървя.