Тогава Тътъл се обади:
— Ами сега какво?
— Продължаваме към Пешеходния пост — отвърна Куранов.
— И им казваме на какво се натъкнахме?
— Не.
— Но — каза Тътъл — можем да ги доведем тук, да им покажем труповете…
— Огледай се наоколо — рече му Куранов. — Останалите демони ни наблюдават от дърветата.
Дузина бели лица, преливащи от омраза, се взираха в тях.
— Не мисля, че ще ни нападнат отново — каза Куранов. — Те видяха какво можем, както и че най-важната директива не се отнася за тях. Със сигурност обаче ще преместят и заровят труповете, когато си тръгнем.
— Можем да вземем мъртъвците с нас — предложи Тътъл.
— Не — отсече Куранов. — И двете ти ръце са безполезни. Дясната ръка на Стефан е неуправляема. Не мога да нося някое от тези тела чак до Пешеходния пост, не и с редуцираните си възможности в момента.
— Тогава — каза Тътъл — значи наистина няма да разкажем на никого за онова, което видяхме тук?
— Не можем да си го позволим, ако искаме да получим повишения — отвърна му Куранов. — Единствената ни надежда е да прекараме известно време в някой модул за деактивиране, размишлявайки над случилото се, докато не се научим да живеем с това, на което станахме свидетели.
Те вдигнаха прожекторите си от снега и продължиха по пътя си, придържайки се близо един до друг.
— Вървете бавно и не показвайте страх — нареди им Куранов.
Наистина се движеха бавно, но всеки беше сигурен, че страхът му е очевиден за зловещите създания, дебнещи в сенките под боровите дървета.
Роботите вървяха цяла нощ и през по-голямата част от следващия ден, преди да достигнат станцията при Пешеходния пост. По това време бурята вече бе утихнала. Пейзажът беше спокоен, бял и тих. Докато наблюдаваха разстилащите се снежни поля, те изобщо не се съмняваха, че вселената е рационално място. Куранов обаче бе измъчван от една вледеняваща мисъл — ако вярваш в призраци и други странни създания като човешките същества, то тогава никога вече няма да можеш да мислиш за вселената като за царство на разума.