Куранов разсъждаваше над суеверието, превърнало се в гвоздея на приключението — „човешкото същество“, човекът.
1. Макар и от плът и кръв, човекът мисли и знае.
2. Той спи през нощта, също като животните.
3. Той изяжда друга плът, също като зверовете.
4. Той дефекира.
5. Той умира и се разлага, податлив е на болести и зарази.
6. Той създава малките си по ужасяващо немеханичен начин и малките му също имат съзнание.
9. Той разглобява роботите, макар че надали някой човек знае какво да прави с частите им.
10. Той е пълната противоположност на робота. Ако роботът олицетворява правилния начин на живот, човекът олицетворява неправилния.
11. Човекът се прокрадва към плячката си извънредно предпазливо, като се държи сякаш е напълно безобидно животно — до последния момент преди атаката.
12. Човекът може да бъде убит завинаги само с дървено сечиво. Дървото е продукт на органична форма на живот, макар че е трайно колкото метала. Стои по средата между плътта и метала и може да унищожи човешко същество.
13. Ако човекът бъде убит по какъвто и да е друг начин чрез каквито и да било средства, различни от дърво, той не умира. Когато се строполи пред неприятеля си, само прилича на мъртъв. Той мигновено се появява на друго място, в друго тяло, без никаква следа от наранявания, където продължава живота си.
Макар че списъкът продължаваше още и още, Куранов изостави този мисловен поток, понеже той сериозно го безпокоеше. Фантазиите на Тътъл най-вероятно не представляваха нищо повече от това — предположения, догадки, измислици. Ако човешките същества наистина съществуваха, как би могъл някой да вярва в най-важното правило на Централната агенция — че вселената е изцяло логична и рационална въз всяко едно отношение?
— Пушките ги няма — каза Тътъл, когато Куранов се измъкна от деактивиращия модул и се изправи на крака. — Изчезнали са. Всичките. Затова ви повиках.
— Изчезнали? — попита Куранов, взирайки се в празните поставки, където бяха стоели оръжията. — Къде са?
— Лийк ги е взел — обади се Стефан. Той бе застанал до прозореца, а дългите му синкави ръце блестяха от студените капчици вода, кондензиращи се от въздуха.
— Лийк също ли е изчезнал? — запита Куранов.
— Да.
Той помисли малко над това, после каза:
— Но къде би отишъл в тази буря? И защо е взел всички пушки?
— Сигурен съм, че няма защо да се притесняваме за това — каза Стефан. — Трябва да е имал основателна причина и той ще ни я каже веднага щом се върне.
— Ако се върне — рече Тътъл.
— Тътъл, говориш така, все едно мислиш, че е в опасност — обади се Куранов.
— Като вземем предвид какво се случи напоследък — следите, които открихме — бих казал, че наистина е възможно.
Стефан се изсмя подигравателно.
— Каквото и да се е случило — рече Тътъл, — трябва да признаете, че е доста странно. — Той се обърна към Куранов. — Иска ми се да не се бяхме подлагали на операцията, преди да дойдем тук. Бих направил всичко, само и само отново да разполагам с пълните си възприятия. — Той се поколеба. — Мисля, че трябва да открием Лийк.
— Той ще се върне — каза Стефан. — Ще се върне, когато реши.
— Продължавам да мисля, че трябва да го потърсим — изказа се Тътъл.
Куранов се приближи до прозореца и застана до Стефан, взирайки се в снежната буря. Земята се бе покрила най-малко с трийсет сантиметра сняг, а гордите дървета се бяха превили под тежестта на белия товар. Снегът продължаваше да вали.
— Е? — попита Тътъл отново.
— Аз съм съгласен — подкрепи го Куранов. — Налага се да го потърсим, но задължително трябва да го направим заедно. В противен случай, ако някой от нас претърпи злополука, ще му се наложи да се сблъска с тоталното изтощаване на батериите, преди да бъде открит.
— Прав си — каза Тътъл и се обърна към Стефан: — Ами ти?
— Ох, добре — отвърна той ядосано. — Ще дойда с вас.
Прожекторите им прорязваха светещи рани в мрака, но бяха неспособни да пробият плътната завеса на бесния снеговалеж. Движейки се един до друг, те претърсиха района около хижата, описвайки окръжност, като при всяко следващо търсене разширяваха радиуса. Имаха намерение да покрият цялата открита местност, но за нищо на света не биха навлезли в гората, дори и да не откриеха следа от Лийк. Съгласиха се на това ограничение, макар че никой — даже и Стефан — не си призна, че до голяма степен причината за игнорирането на гората се криеше в ирационалния страх от съществата, които навярно обитаваха гъстия лес.