В бележника си сред другите неща си отбеляза „Литъл Джорджия“.
Отиде при другата й ръка, която беше усукана под нея и все още стисната в мъртъв юмрук. Сметна, че вижда нещо в него. Парче хартия или нещо подобно. Не трябваше да го прави, знаеше това, но изкушението да узнае нещо повече беше непреодолимо. Внимателно, използвайки молива си като сонда, той се опита да отвори мъничката й ръчичка, като гледаше да не размести нещо.
Оттам изпадна съкровище. В лявата ръка на Шайрил имаше топка материя, отчаяно смачкана, нещо, което беше сграбчила от убиеца си, докато я е убивал. С молива си Ърл я разтвори. Приличаше на джоб от памучна риза. И на него имаше монограм!
Три букви, големи като светлия ден: Р.Дж.Ф.
Възможно ли е да е толкова лесно? Ърл се зачуди. Боже мой, възможно ли е това да е всичко? Да се открие мистър Р.Дж.Ф. с риза, на която липсва джобът?
— Боже, боже, боже — повтаряше някой.
Ърл вдигна глава. Значителната маса на Лем Толивър се придвижваше през дърветата, тласкана от голямо вълнение.
— Ърл, Ърл, Ърл!
— Лем, какво има?
— Ърл, обадих им се и ще дойдат, когато могат.
— Защо, какво…
— Ърл, Джими Пай и братовчед му Бъб са предизвикали престрелка в един супер във Форт Смит. О, Ърл, убили са четирима души и дори едно ченге! Ърл, вдигнали са целия щат да търси това момче!
2.
ДЖИМИ СЕ ПРОТЕГНА към задната седалка и взе хартиен плик за покупки, чието тежко съдържание го изпъна, когато го вдигна.
Пликът не се скъса, въпреки че щом го постави в скута си, Бъб чу глухия звън от сблъскването между тежки железни предмети.
— Дръж — каза Джими, извади голям револвер с дълга цев от плика и го подаде на Бъб. — Това тук е един „Смит Спешъл“ калибър .44. Рита като муле, толкова е голям. Оле!
Бъб погледна нещото. Усещаше го невъзможно тежко в ръцете си, мазно, плътно, странно заредено с енергия. Оръжие. Револвер. Никога не бе имал револвер. Там, откъдето идваше, всички имаха оръжия, но не пистолети. Беше виждал полицаи с такива и толкоз. Той погледна към Джими и усети как устата му зейна, а на лицето му се изписа глуповато изражение, когато разбра, че не знае какво да каже.
Междувременно Джими беше измъкнал някакъв автоматичен пистолет с извити чепати чирени от еленски рог и започна да потраква и да щрака с него, постави нещо в ръкохватката му и се заигра с малко лостче.
— Тридесет и осем „Супер“ — каза той доволно. — „Колт“. Също дяволски як пищов. Много го бива, нищо, че е малък. Пистолет за професионалисти.
Но тогава забеляза изражението на дълбоко смайване по лицето на младия му братовчед.
— Какво те притеснява, Бъб? Какво те гризе?
Бъб не можа да измисли нищо, което да каже. После избъбри:
— Сссстрах ме е.
— О, Бъб, я стига. Няма нищо сложно в това. Влизаме, показваме им пищовите, те ни дават парите, свършваме и изчезваме. Толкова е просто. Един тип в панделата ми каза как се претръсква супер. Виж, на всеки шибан час прибират парите в сейфа. Така че сега след сутрешното пазаруване всичко е в сейфа в канцеларията точно отпред. Във всеки проклет магазин от Съюза на независимите супермаркети е така. Онзи ми каза: нищо работа. Няма по-лесна печалба.
Гърлото на Бъб пресъхна, а после дишането му стана затруднено. Искаше му се да заплаче. Толкова обичаше Джими, но… не мислеше, че има куража за такова нещо. Просто искаше отново старата си работа. Искаше само да кове пирони за мистър Уилтън. Всеки ден като останалите. В дъжд и студ, сняг или мраз, просто да кове пирони. Това му беше достатъчно.
— Слушай, приятел — каза Джими и се наведе към него, придърпвайки Бъб съзаклятнически. — За теб не знам, но аз няма да се върна на някаква шибана работа в дъскорезница, за да направя проклетия мистър Ърл, шибания Суагър, щастлив. Няма да работя там. Рано или късно изгубваш пръст, ръка или крак. По дяволите, виждал си ги да търчат наоколо без ръце. „О, той работеше в дъскорезницата.“ Без мен. Не, сър.
Той се облегна назад, дишайки тежко, и погледна часовника си.
— Време е. Тръгваме, влизаме и излизаме. Никой нищо не подозира. И тогава ще си вземем дела. Да, ще го направим. Можем да се махнем от лайнения беден Западен Арканзас и да тръгнем за Калифорния. Погледни ме! Бъб, погледни ме!
Бъб вдигна очи и се втренчи в братовчед си.
— Е, приличам ли на някакъв тъп работник от дъскорезница, който печели хилядарка на година и живее по милост в къщата на някаква бабушкера? Не, сър, аз приличам на колегата Джеймс Дийн. Зная, че е истина. Толкова съм красив. Отивам в Калифорния, където имам намерение да стана голям киноактьор. Бъб, можеш и ти да дойдеш. Виж, една звезда винаги си има любимец. Нали разбираш, обажда се по телефона, прави резервации и взима самолетните билети. За това съм те определил. Ти ще си моят любимец.