— Виж, онова, което правя, е нещо ново — обясни Джими. — Нарича се хладнокръвие. Аз съм наистина хладнокръвно копеле.
— Копеле? — попита Бъб. Не го беше чатнал.
— Аха. Хладнокръвното копеле е ловък тип. Не се поти и не се вълнува. Винаги има усмивка на лицето. И е бунтовник. Бунтува се срещу нещата, защото знае, че се опитват да го прецакат. Но винаги остава хладнокръвен. Нищо не може да го изкара от равновесие.
Бъб започна да размишлява над тази нова идея. Изведнъж се появи автокелнерка.
— За какво е тази врява, сладурче? — я попита Джими.
— Някакви типове са обрали супера — отговори тя. — Убили са няколко души и един негър.
— О, само почакай — подхвърли Джими и силно смигна на Бъб, — обзалагам се, че скоро ще откриеш, че никой не е бил застрелян истински.
— Не знам — каза момичето.
— Кой е най-хубавият ви бъргър?
— Имаме най-различни видове. Много вървят „Върховните“ с бекон. Вътре има бекон, сирене, маруля и домати. Двете половини са свързани с клечки за зъби. Отгоре слагат малко знаменце. Наистина са сладки.
— Бъб, добре ли ти звучи?
Бъб кимна, беше гладен.
— Добре — каза Джими. — Два от „Върховните“ с бекон, две порции картофки. Имате ли млечен шейк? Имам предвид направен от истински сладолед и мляко, разбити с миксер, докато стане супергъст?
— Да, сър. Най-добрите шейкове в града.
— Донеси ни два. Шоколадови.
— Ягодов — се обади Бъб.
— Един шоколадов и един ягодов — повтори момичето.
Джими се облегна назад. Запали друга лъки, вдъхна дълбоко и после погледна часовника си. Имаше вид на човек, който няма никакви тревоги на главата.
— Сега просто се отпусни — измърка той. — Всичко ще е наред. Ще бъде хладнокръвно. Ние сме най-хладнокръвните копелета наоколо.
Момичето донесе хамбургерите и това беше най-добрият, който Бъб някога бе ял. В Блу Ай едно заведение на име „Чекс Чек Аут“ предлагаше хамбургери, но те бяха мазни буци от препържено говеждо върху кораво малко хлебче и нямаха нищо общо с тези тук. Небеса: месото беше толкова дяволски крехко, сиренето с остър вкус, но беконът наистина караше всичко да пее. Кой би си помислил да пъхне парче бекон в бургера?
— По дяволите — обади се Бъб, — това не е ли страхотен бъргър?
— Кралски бъргър — съгласи се Джими. — Кралят на всички бъргъри. Окей, а сега просто ела с мен. — Той слезе от колата, взимайки със себе си съвсем небрежно торбата, на която пишеше „Асоциация на независимите супермаркети“, и просто тръгна бавно и толкова спокойно, колкото изобщо бе възможно.
— Сега вече знаят номера на колата ни — обясни той. — Не бихме могли да минем и две преки с нея. Така че ще си намерим друга от същото място, откъдето взех тази. Видя ли, всичко се нарежда чудесно.
Те напуснаха главната улица и вървяха една или две преки до приятен район с малки, добре поддържани къщи. Лятната горещина не беше толкова силна заради големите зелени дървета, които закриваха всичко. Беше като омагьосано. Поливални машини се въртяха напред-назад подобни на огромни вентилатори на няколко от моравите. Неколцина млади мъже косяха тревата, а косачките потракваха. Те се разминаха с една стара дама.
— Как сте, мадам — каза Джими. — Приятен ден.
— Приятен и на теб, младежо — отговори тя с усмивка.
Много скоро Джими попадна на един „Олдсмобил“, паркиран без надзор в алея за коли. Той се обърна и се усмихна на Бъб.
— Видя ли, ако си прекалено нервен, хората ще усетят, че готвиш нещо лошо и нищо не можеш да направиш. Ако си хладнокръвен, просто се усмихваш с вида на човек, който има целия свят в малкото си джобче. И се отдръпват и ти оставят цялото пространство, от което имаш нужда. Само гледай колко лесно ще стане.
Като каза това, той бавно тръгна нагоре по алеята за коли, отвори вратата и секунда по-късно колата запали. Джими даде назад.
— Хайде, Бъб, да не би да чакаш мистър Ърл Суагър лично да те покани?
Бъб се качи.
Потеглиха в друга хубава кола, возейки се колкото може по-бавно из уличките на предградието. Джими отново погледна часовника си, сякаш трябваше да спазва някакъв график.
— Пусни радиото и намери хубава музика — нареди той.
Това се стори странно познато на Бъб и той се наведе напред, плъзна стрелката по скалата, занатиска копчетата, докато не се чу пукане и звуци. Но нищо от онези щури работи на Бил Хейли с отсечен ритъм, които Джими предпочиташе. Намери кънтри — Патси Клайн, после попадна на Пери Комо, който пееше за луната, която се стоварва в окото ти като пица, намери мис Дей, която пееше „Ке сара, сара“, и още…
„Властите във Форт Смит са поставили контролни постове из два щата, за да открият двама въоръжени и опасни мъже, които обраха супермаркет в центъра, убивайки четирима души, включително един полицай.“