Така че Ръс се разходи нагоре-надолу по улицата, не видя нищо и не се почувства по-щастлив. Намери едно кафене и най-накрая обядва, слушайки как каубоите разговарят за нищо и никакво с ниски приспивни гласове. Никой не му обърна внимание. Накрая плати на бармана петте долара за сандвича и имаше чувството, че зърна получовешка усмивка на разпознаване.
— Вижте — започна той, — чудя се дали можете да ми помогнете.
— О, обзалагам се, че зная какво искаш, синко.
— Толкова ли е очевидно?
— Доста бие на очи.
— Срещате ли доста хора като мен?
— Някои като теб. Също така и други типове. Почти цял месец имахме германски телевизионен екип в града. Продадох им барбекюта на стойност близо хиляда долара. Звукооператорът, Франц, наистина се влюби в печеното на жена ми.
— Но доникъде не стигнаха?
— Не. Както и никой друг. Имаше един наистина умел тип от Ню Йорк. Държеше се сякаш притежаваше света, а ние сме негови служители. Прекара тук шест седмици. Беше въртял доста големи сделки. Сключи сделка с онзи тип, когото екзекутираха в Юта, и със самия О. Джей8. Но доникъде не стигна. И от едно френско списание. Някаква мацка. Иска ми се да беше дошла да пише за мен. Щях да й разкрия всичките си тайни, дори рецептата за барбекюто на жена ми.
— Някой вижда ли го изобщо? Излиза ли?
— О, навърта се наоколо. Висок, тих мъж, който повечето време избягва другите. Ожени се за наистина чудесна жена. Сега имат малко момиченце. Но той живее истински. Върши разни неща, вижда неща, смесва ги.
— Може ли да ми кажеш къде живее?
— Не мога да направя това, синко. Той не би искал. Аз го уважавам. Ти също трябва да го уважаваш. Мисля, че просто иска светът да го остави на мира.
— Аз наистина го уважавам — отговори Ръс. — Затова съм тук.
— Вероятно ще се провалиш. Всички останали се издъниха. Защо ти да си различен?
Защо аз да съм различен, помисли си Ръс. Да, ключов въпрос.
— Ами — каза той — обзалагам се, че знам нещо, което никой преди не му е казвал. Дори не е за него самия.
— Тогава просто трябва да си търпелив, синко. Той ще научи, че си тук. Вероятно вече знае. Хората му казват разни неща. Нали разбираш?
— Аха, разбирам. Е, благодаря. Вероятно и аз ще стигна дотам да си купя барбекю за хиляда долара. Готов съм за дългото чакане.
Ръс излезе и, ох! Това ослепяващо слънце! Започна да ровичка за слънчевите си очила. Когато си ги сложи, един пикап се спускаше надолу по пътя и на Ръс му се стори, че го вижда: мършав мъж със слънчев загар и обветрена кожа, спокойни кривогледи очи. Но не, беше просто един тлъст каубой.
Тръгна бавно надолу по улицата, опитвайки се да погледне местните в очите, но в отговор получи суровия втренчен поглед на Америка от малките градове, който обявяваше: преминаването забранено! Накрая се върна обратно в хотела и отново извади досието си.
Веществените доказателства бяха разпарцалени, сухи и леко омазнени от прекалено пипане. Ако четенето можеше да изпие чернотата на мастилото, те също щяха да са избледнели. Но то не можеше и те не бяха избледнели. Модерният индустриален печат: бликащ от енергия, цветен, неунищожим.
Най-известното беше корицата на „Нюзуик“ от онзи месец през 1992, когато бе най-издирваният мъж в Америка. „Боб Лий Суагър — пишеше там, — герой, превърнал се в убиец.“ „Тайм“, беше пуснал същата снимка: „Боб Лий Суагър — трагичните последствия от Виетнам.“ Това беше стара фотография на Суагър, направена във Виетнам. Тя разкриваше всичко и нищо: южняшко лице, мъж на двадесетина години, който някак си можеше да бъде и на четиридесет. Челюстта му беше толкова сурова, а кожата толкова стегната, че малко приличаше на смъртна маска. Каквато и беше донякъде. Носеше тигрови камуфлажни дрехи, а на главата бейзболка на морската пехота. Очите бяха присвити и хлътнали и не разрешаваха контакт със света при никакви условия освен тези, безопасни за техния собственик. Те се криеха зад остро очертани скули. Лицето беше сякаш от деветнадесети век. Приличаше на някой от кавалеристите на Мозби или от конниците на Куантрил или пък на някой, който беше носил „Колт“ в Окей корал9 и се е върнал пет минути по-късно, защото работата е свършена. Върху корицата на списанието в сгъвката на ръката му лежеше лъскава пушка с оптически мерник дълъг около ярд. Беше доказано, че с този инструмент той е един от най-изтъкнатите ловци на хора.
Ръс подмина снимката на корицата и погледна другите фотографии, които бяха изскочили от архива на сегашния му работодател „Дейли Оклахоман“ от Оклахома сити. Бяха направени по време на тайнствения двудневен процес през 1992, който прекъсна двумесечната известност на Боб Лий Суагър и бележеше границата на завръщането му по собствена воля в неизвестността. Приличаше на Т. Е. Лоурънс10, който се криел като летеца Шоу — човек с почти физическа нужда от анонимност. Просто беше изчезнал, предизвиквайки учудване в една Америка, която доста рутинно възнаграждаваше известността с големи суми в брой. Но не. Никакви договори за книги, нито филми, нито телевизионни предавания, никакви отговори на предизвикателните въпроси, които някои анализатори бяха повдигнали, намеквайки, че той знае неща, които никой друг не знае. Беше се появил сензационен роман от някой си, който беше твърде далеч от истината, и няколко скалъпени статийки в изданията за оцеляване и смахнатите по оръжията и всички те бяха подвеждащи, неясни и измислени. И Ръс знаеше, че всички бяха неверни. Но в една имаше зрънце информация: че Суагър очевидно се е заселил в Аджо, Аризона, със съпругата си. Красивата жена, която беше присъствала на сензационния процес.
8
Орентал Джеймс Симпсън, звезда в американския футбол, обвинен в убийството на бившата си жена и любовника й. Признат за невинен въпреки очевидните доказателства за вината му. — Б.пр.
10
Британски разузнавач по време на арабското въстание през 1916–1918 г., известен и като Лоурънс Арабски. След Първата световна война приема псевдонима Шоу. — Б.пр.