— О, мога ли да получа безкофеиново капучино и едно мока за сина ми? — попита Ръс. — И шоколадови бишкоти.
— Млъквай, Ръс — сряза го Боб, докато по дребното лице на Джед се изписа ярост, — сега не е време да се правиш на умник.
Старецът се тръшна зад една покрита с мушама маса, стискайки пушката си, а Боб седна срещу него. Не остана място за Ръс да седне и на света нямаше толкова пари, които да го накарат да установи физически контакт с това легло, бъррр, потрепери той, така че просто се подпря на най-близката стена.
— Разкажи ми за онзи ден — започна Боб.
Джед измъкна пакет „Ред Ман“ от джоба и напъха малко от жилавия тютюн в устата си. Езикът му започна да се движи, докато не го намести между бузата и венеца от дясната страна, която се изду като от тумор. Той се усмихна, показвайки кафяви венци.
— Няма много за разказване. С брат ми Лъм, мир на душата му, ни събудиха в изтрезвителното в Блу Ай, а онзи тлъст дърт заместник-шериф ми каза, че имаме трудов наряд. Имах такъв махмурлук, че не осъзнавах къде сме, докато не стигнахме на мястото. Трябва да ти кажа нещо, Суагър. Изобщо не бях в настроение да препускам наоколо из гората и да търся някаква малка чернилка.
— Какво стана? — попита Боб. — Разкажи.
Джед се огледа и плю в една препълнена кутия от кафе „Максуел Хауз“ на пода и след това заразправя объркано за деня, за горещината, прахта в гората дори там високо в планината, мъчителното промъкване през бодливите храсталаци от бяло изтравниче и орловата папрат, за комарите и другите неща, които бръмчаха и хапеха, вонята на кучетата и най-накрая за момичето.
— Мамка му — каза той. — Беше много смешна, надута като балон. Виждаше се малката й катеричка. Просто ей така, съвсем открито. Сега показват тия неща в списанията. В онези дни, момче, никъде не можеше да видиш катеричка. Ха, ха. — Той отнесено се закиска на замъгления спомен за удоволствието от това и Ръс видя ярост да проблясва по лицето на Боб и после да отминава.
— Защо баща ми те халоса?
— Защото е зъл кучи син — каза Джед, избягвайки очите на Боб.
— Баща ми беше много неща, но не и побойник. Защо те удари, старче?
— Не исках да кажа нищо лошо, но споменах за яхане на момичето. Това е всичко. Нямаше причина да направи това. Тя беше чернилка и аз бях прав. Един негър я беше убил. Тогава го казах и така излезе. После бащата на това момче се размотаваше наоколо и се правеше на важна клечка. Е, аз му дадох да се разбере. Отворих му черепа с една шибана права лопата. Най-доброто усещане през живота ми. Да, бога ми, това беше и си заслужаваше всеки проклет ден в затвора. Чернилките там се опитаха да ме убият. Да, виж това.
Той дръпна едната презрамка на гащеризона си, предницата падна и Ръс видя дългия розов полумесец на белег, малоумна усмивка от бръчки, която се спускаше от едното зърно до апендикса. Очите на Джед заблестяха от жълта лудост.
— Чернилките ми направиха това. Двеста тридесет и пет шева! Лекарите ме зашиха като чувал от зебло. Но не можаха да ми източат кръвта. Не, сър. Имам повече шибана кръв от коледна свиня. Бога ми, нито неграта, нито Ърл, мистър Лъскав медал, не можаха да ми видят сметката!
Той се облегна назад изразходван и сам се възнагради с освежаваща храчка тютюнев сок, която изстреля като ракета в извита парабола, докато не улучи право в центъра на кутията, вдигайки малък, подобен на гъба облак от пръски. Ръс потрепери от отвращение и отмести очи. Но Джед не беше свършил. Той погледна нагоре.
— И за чернилките бях прав. Казах, дайте им на тези хора нещо и докато се усетите, ще гърмят, чукат и убиват из целия шибан град. И така стана, нали? Негрите са си на място в Африка. Довели са ги тук и гледай какво добро видяхме. Печки. Те са краят на Америка и това е съвсем сигурно.
Боб мълча по време на тази тирада, сякаш търпеливо чакаше една мрачна буря да отмине. После каза:
— Разкажи ми за баща ми. Какво беше настроението му? Какво правеше? Как действаше?
— Той беше мек с негрите и това му бе проблемът — отговори Джед. — Можех да го надуша у него. Това малко изчезнало момиче. Мамка му, човек можеше да си помисли, че е негово, а не на някакви негри. Беше тъжен. През цялата шибана сутрин. Имам предвид, преди да ме удари така, че да изгубя съзнание. Бих могъл да се изправя срещу му в една честна битка.
— Дори и в най-добрите си дни не би могъл, дърто копеле. Питай японците. Те го познават най-добре — озъби се Боб. — С кого говори? Какво му отговориха?
— Главно със стария Лем. И Поп Дуайър, който държеше кучетата. Той обичаше Поп, но не и кучетата. Не знам защо, но се виждаше. Държеше се настрана от тия песове. Но главно се ебаваше с мен. Мистър Главен и Могъщ. От самото начало се държеше кофти с мен — каза Джед. — Майка ти не му ли буташе? Държеше се така, сякаш от седмици не беше чукал.