— Ти помисли — отговори Боб. — Момчето, което е убило Шайрил, е било черно, глупако. Майката на Шайрил е казала на Сам, че е въз питана така, че не би се качила в кола с бяло момче. И тогава трябва да се запиташ, ако момчето е черно, кой в Арканзас през 1955 би имал възможностите да скалъпи подобно нещо? За една чернилка? В това няма никакъв смисъл. Ако беше бяло момче, може би. Но не, момчето е било чернокожо.
— Мамка му — заключи Ръс.
— Убеден съм, че баща ми е разследвал престъпление и заради това са го убили. Научил е нещо, нещо голямо, което мъже с власт са искали да скрият. Откъде иначе биха имали средствата? Имали са ЦРУ, армейски снайперист, модерно оборудване.
От отчаяние Ръс извика:
— Аз съм син на щатски полицейски сержант. Баща ми не би могъл да разследва и външен клозет.
— Млъкни, току-що минахме границата си.
— Какво?
— Броя.
— Какво?
— Крачки. Щом стигнем на двеста и четиридесет крачки от тази голяма скала, ще слезем от проклетата пътека, ще свърнем наляво и ще започнем да се връщаме на зигзаг. Ще се движим на етапи от двеста и четиридесет мои дълги крачки, рязко наляво и рязко надясно по компаса, и така ще се върнем при колата.
Но Ръс не му обърна внимание. Сега бяха стигнали падината, където рекичката от лявата им страна се врязваше между двата хълма. Дърветата се бяха надвесили отгоре им и те по-скоро ги усещаха, отколкото виждаха. Вятърът леко подухваше между тях, изпълвайки нощта с шепот. Чернотата лежеше като одеяло и задушаваше Ръс. Проблясък на параноя освети далечен ъгъл на съзнанието му. Помисли си, че ако беше сам тук със свръхактивното си въображение, без никаква видимост, изгубен сред някакъв хаос, загърнат в древно покривало и съвсем сам, щеше да умре.
И тогава чу нещо ужасяващо: от съвсем близо се чу стържещото, сухо потракване от дрънкалката на отровна змия. То вкара един почти първичен токсин на страх в кръвоносната му система.
39.
ТОВА БЯХА трудни дни за Ред. Направи толкова много, а след това трябваше да седне и да се довери на други да изпълнят неговия план. Не можеше, както Ейми охарактеризира баща си, да се отдаде на склонността си да налага прекален контрол върху всички и всичко. Трябваше да се довери. Дали Боб щеше да разплете нишките? Ще се появи ли, както се очакваше? Щеше ли проклетият Дуейн Пек да свърши своя дял както трябва, или неговата глупост и прибързаност ще провалят всичко? Щеше ли Джек Прийс да улучи мишените, които трябваше? Дали старецът, противният покварен Джед Поузи, няма да се раздрънка, ако се заседи по-дълго с Боб?
По ирония Ред се доверяваше на Поузи най-много от всички. Той познаваше подобен тип хора, затворнически плъх толкова закоравял от живот, живян на ръба, че е превърнат в ницшеански тип. Същество толкова напрегнато и целенасочено, че не му е останал друг живот, освен този в изпълнение на дълга.
Другата ирония беше, че цялото това нещо дори сега, вече от толкова дълго време му доставяше огромно удоволствие. Беше… забележително наслаждение. Толкова умен заговор, толкова хитро настроен, основан на толкова напрегнат анализ на характера на Боб. Наистина шедьовър.
— Ред, къде се отнесе?
Това беше Джеф Стюарт, първият вицепрезидент по операциите на „Форт Смит Федерал“. Другите в четворката бяха Нийл Джеймс от „Бристоу“, Фрийд Бартоломю и Джефърс, адвокати, плюс Роджър Дийкън от рекламната агенция „Макоун-Карътърс“. Това беше седмичното каре за голф от клуба на богатите момчета във Форт Смит, което се събираше в „Хардскрабъл Кънтри Клуб“ на „Клиф Драйв“.
Ред наистина отсъстваше и Джеф беше действително възхитен.
Топката му лежеше на дълги петдесет и три фута от колчето. Между нея и дупката се простираше пустош от възвишения, резки извивки, нагорнища и голи участъци. Това беше осемнадесетата дупка: Ред беше стрелял ниско, като за целта му бяха трябвали 71 удара. Но шибаният Джеф, който никога не го бе побеждавал, и имаше 72, нанесе един нехарактерно хубав подхождащ удар, като топката падна на няколко фута от колчето. Този единствен удар щеше да го изведе на 73. Двата на Ред също, мамка му, щяха да му наберат този резултат, а ако му се наложеха три удара, което беше много вероятно, щеше да изгуби. Представата за самодоволната усмивка на Джеф го изпълни с черен бяс, на който той се наслади, защото разсече бъркотията от притеснения, от които сега страдаше.
Джеф беше стар приятел и враг. Беше играл в същия футболен отбор „Рейзърбек“ с Ред в началото на шестдесетте години и не бе изоставал от него по отношение на жените, сменявайки застаряващ фотомодел с по-нов на всеки петнадесетина години, въпреки че никога не бе постигал (и нямаше да успее) такова ниво на пищните красавици като Ред. Дузина пъти бяха играли заедно в сделки и бяха изкарали поне по пет-шест милиона от познатите и връзките на другия. Но… голфът беше по-важен от приятелството. Ред не искаше да загуби. Той се приближи към топката и коленичи, за да проучи местността. Около него ярката зеленина на игрището се разкриваше с шеметното си великолепие, най-зеленото игрище за голф в Западен Арканзас, по-добро от всички останали, като изключим едно в Литъл Рок.