Затова, помисли си Ръс, аз съм в Аджо, Аризона, в един евтин мотел, изчерпвайки парите, времето и късмета си.
Най-накрая на петия ден, докато Ръс дъвчеше последния залък от барбекюто си, без да обръща внимание на действителността, че средствата му стават опасно малко, при него дойде барманът.
— Кажи — прошепна мъжът, — знаеше ли, че един човек понякога този ден идва в града?
Ръс преглътна.
— Да, сър. Днес е петък. Той идва, за да закупи припаси в „Саутърн Стейтс“. Може да съм го сбъркал с някого другиго, но бих казал, че току-що видях един пикап да се спуска в тази посока и ако бях на твое място, щях да се преместя там.
— Страхотно! — избъбри Ръс.
— Не си го чул от мен.
— Нито дума.
Ръс затърси слънчевите си очила и хукна навън. „Саутърн Стейтс“? „Саутърн Стейтс“? Да, спомни си Ръс, две преки по-надолу, където се събираха ранчерите преди сутрешната работа и после се връщаха след работа. Там, където можеш да купиш всичко: от чували с жито до струващите половин милион вършачки „Интернешънъл Харвестър“. Ръс беше толкова развълнуван, че леко се замая, но после се взе в ръце и реши, вместо да кара, да иде пешком.
Обърна се и спринтира с летящи крака. Понесе се между хората по тротоара, заобиколи рехава група туристи, мина покрай няколко висящи наоколо тийнейджъри, чувствайки се като пълен идиот. Не, чувствайки се някак си въодушевен и развълнуван. Веднъж в кариерата си в „Оклахома“ трябваше да замества излезлия в отпуска филмов критик и да отиде на онова, на което викаха служебна екскурзия. Закараха го със самолет до Ню Орлеан, където трябваше да седи на маса в банкетната зала на един хотел, а Кевин Костнър и Клинт Ийстуд бяха развеждани из залата — по половин час на маса. Разбира се, това беше наистина смешно положение, но когато за пръв път видя двамата мъже да влизат в залата, той се почувства така, както се чувстваше сега: зашеметен, глупав, неподготвен, неопитен като юноша, напълно недостоен. А те бяха само филмови звезди и излязоха, поне доколкото той можеше да каже от времето, което прекара с тях на големите маси, много свестни момчета и не се правеха на герои.
Но този тип беше истински герой. На война и в мир беше направил изключителни неща. Докато Ръс тичаше и възбудата му нарастваше, вниманието му се разсея. Мозъкът му сякаш беше пълен с блестящи сапунени мехури.
План, помисли си той, имаш нужда от план.
Но преди да успее да измисли план, краката му го отведоха зад ъгъла на паркинга, който лежеше пред магазина „Саутърн Стейтс“. Беше покрит с чакъл и прах се носеше из въздуха. Ръс се спря и попи нещо, което приличаше на сцена от документален филм за американските трудови навици. Това би могла да бъде картина от селския живот, каквато само човек, надарен със саркастичното въображение на Йероним Бош11 и окото за детайли на Норман Рокуел12, би могъл да си представи: сякаш навсякъде в двора кръжаха фермери, ранчери или каубои, разменяха си небивалици в близост до пикапите или се тупаха по гърбовете и се пляскаха по задниците на малки групички. В дъното имаше кошари за добитък и се чуваше мученето на затворените животни. Приличаше на събота вечер край началната гара. Къде е Джон Уейн13? Мамка му, той беше навсякъде.
Всички тези мъже имаха кафяви лица с остри черти и изглеждаха изтъкани от сурова кожа и пресована пастърма. Всички бяха обвити в прашен джинсов плат и кожа в различни отсенки от главата до петите. Всички носеха очукани ботуши, но шапките бяха разнообразни: сламени, високи или ниски стетсъни14, с извити или прави периферии, бейзболни кепета, фуражки, дори една или две рибарски шапки.