Но накрая се разколеба. Бойният му дух беше изразходван. Курът му беше мек и никога нямаше да се втвърди. Имаше нужда от сън и от помощ.
Погледна телефона. Беше почти седем.
Повече не мога да го понасям.
Трябва да знам.
Той набра номера на Дуейн Пек. Телефонът звънна веднъж, втори път, трети и Ред се уплаши, че катастрофата е настъпила. Сърцето му спря от ужас.
Но на четвъртото позвъняване Пек вдигна.
— Да?
— Пек, какво става?
Настъпи пауза, която сякаш продължи цяла епоха геологическо време, докато от Севера надолу се спускаха ледникови периоди, после се отдръпнаха, бяха създадени животински видове и изчезнаха, цивилизации се издигаха и рухваха и най-накрая Пек каза:
— Всичко свърши. Оправи и двамата.
— Мамка му! Защо не ми се обади?
— Ъъъ… — започна Дуейн.
— Казах ти да изпълняваш заповедите ми съвсем точно. Не го ли разбра?
— Да, сър — отговори Пек. — Съжалявам, аз…
— Генералът добре ли е?
— Аха.
Сърцето му преля от благодарност и силно удоволствие.
— Зарови телата, откарай генерала вкъщи и изчезни за една седмица. Звънни ми другата седмица. Искам пълен доклад.
— Да, сър.
Ред прекъсна връзката и чу сигнала „свободно“ — най-хубавия звук, който някога бе чувал.
40.
РЪС ПОЛУЧИ прозрение: помисли си: най-накрая успях. Така го ядосах, че ще ме спука от бой.
Докато мозъкът му регистрираше дрънкалката на змията, Боб се обърна и бясно се метна към него, така че видя звезди, изкара му въздуха, блъсвайки го диво в бездната на речното корито, където Ръс се паникьоса в мига, когато се предаде на земното притегляне. Но докато падаше, буквално в обятията на Боб, към студената черна вода, чу и нещо друго.
Това беше изплющяването на камшик до неговото ухо, а въздухът бе изпълнен с жужене и ярост и едно усещане за присъствие, което Ръс не можа да определи, защото в целия си живот не се беше сблъсквал с подобно нещо. И докато падаше към водата, той също така отбеляза появата на някакви взривове — на далечния бряг фонтани земя се стрелнаха нагоре, изпълвайки въздуха с камъчета и пръст, но толкова бързо-бързо-бързо, че не можеше да го повярва и…
Водата беше студена. Направо го преряза. Затрепери като куче, глътна малко (имаше вкус на студени петачета в гърлото му) и си представи, че вижда мехурчета, докато не се откъсна от Боб и започна да се издига, но Боб отново го докопа и го тласна напред към брега, докато в земята над тях избухаха още три беззвучни експлозии. Те сякаш оцветиха мрака в сиво от лека мъгла и прах, които бяха придружени от още три изплющявания с камшик.
Ръс се беше излегнал под прикритието на плиткия бряг. Той беше дълбок около фут и представляваше тясно изровено дере. Водата го заливаше бърза и вцепеняваща. Той зяпаше за въздух и се опитваше да разбере какво става.
— Снайперист — изсъска Боб. — Там горе на възвишението над пътеката. Инфрачервен лъч. Змията, Ръс, чух змията.
Всичко беше тихо, като изключим шума на връхлитащата върху крайниците им ледена вода.
— Мамка му — каза Боб. — Не е ли умник?
— Можеш ли да го видиш?
— Ръс, той има инфрачервен прожектор. Той може да ни види, а не ние него.
Ръс започна да се надига, сякаш имаше намерение да надникне над крайчеца на брега, но Боб го дръпна назад.
— Може да те простреля в очите. Той може да те види, а ти не.
— Беше много близо.
— Онова, което чу, бе гърмът при пробиване на звуковата бариера. Има заглушител. Не можеш да чуеш придулната експлозия.
Сега на Ръс започна да просветва къде са: вече не бяха в кошарата на параноята, където всяко живо същество приличаше на заплаха, а в действителната вселена на болката, където всичко живо е заплаха. Значи това беше върховният екзистенциален ужас в света на снайперистите: в тъмна гора да те преследва невидим противник, който може да те вижда, а ти него — не, който може да стреля, без да издаде позицията си, докато ти самият си невъоръжен.
Не, това не беше вярно. Боб носеше своя 45-калибров пистолет.
— Можеш ли да го пипнеш?
— Едва ли. Сигурно не е наблизо. Мамка му! Хитро копеле.
— Кой е?
— Какво значение има това, по дяволите?
Но после се сети.
— Прийс. Това е негов специалитет. Дявол да го вземе, много е хитър.
— Прийс? Как…
— Зарежи това сега. Мисли къде сме и какво става.
— Нали няма да умрем?
— Не знам.
— Не искам да умра.
— Добре дошъл сред нас, синко.
В мрака чертите на лицето на Боб се сковаха от силно съсредоточаване. Той огледа речното корито в двете посоки, задълба в проблема, опитвайки се да си припомни местността, която лежеше между тях, и колата, където беше пушката му.