— Добре — каза той. — Ето какво ще правим. Ти се промъкни около сто фута нагоре по коритото. Не се показвай и остани във водата. Точно сега той оглежда. Аз ще си пробия път в обратната посока. След четири минути, когато си готов, ще се опитам да го отвлека оттук. Когато аз тръгна шумно, ти тихичко поеми в обратната посока…
— Към колибата?
— Не! Там те чака само смърт. Върни се обратно в гората и си намери място, където да залегнеш. Не искам да се движиш в тъмнината. Той ще те намери. Запомни, че това е прожектор. С невидимо лъчение, но светлина. Ако не си в лъча, не може да те види. А после през деня тази пушка е по-скоро проблем, отколкото предимство. Дръж!
Той подаде на Ръс компаса.
— Това ще те прекара през гората. След като се съмне, можеш лесно да вървиш. Зад нас има един хълм, по който не искам да се качваш. Заобиколи го. След това поеми право на запад по компаса и скоро, може би след петнадесетина мили, ще минеш покрай езерото Айрън Форк. След още пет мили ще стигнеш до шосе 271. Повикай ченгетата и им кажи какво се случи. Междувременно аз ще се опитам да се върна обратно при колата и да си взема пушката. После ще погна този майкоебец и ще го гръмна в десетката.
Лицето му беше корава маска, издялана от камък и див бяс.
— Ще те убие — изказа простата истина Ръс. — Нямаш никакъв шанс срещу комплекта му.
— Синко, не пушката е важното, а стрелецът.
Прийс не изпитваше нито яд, нито паника. Той не започна да проклина късмета си, нито да се чуди какво ли е предупредило двамата и ги накара буквално да изчезнат точно когато неговият първи възхитително насочен куршум литна към тях. Той бързо ги откри наново, но те паднаха в коритото на рекичката точно когато пак ги бе засякъл и издуха четирите следващи куршума в далечния бряг.
В кръга на оптическия прицел в конусообразното невидимо лъчение беше светло като по зелено пладне. Имаше известно отражение от листата, но немного. Беше като да гледаш замъглен негатив, един мъглив воднистозелен свят, ярко осветен от инфрачервения прожектор.
Той сканира нагоре-надолу коритото на реката, знаейки, че Боб ще разбере, че оставането на място означава смърт. Боб ще трябва да предприеме някакъв ход — такава беше природата му. Е, какво щеше да направи? В тази точка коритото на реката беше около триста фута дълго и в протежение само на сто фута достатъчно дълбоко, за да предложи укритие. Би могъл да се промъкне до който и да е от краищата на коритото или можеше да прехвърли върха и да потъне в гората. Но това щеше да го отведе право в падината на далечния хълм и ще изпъкне на склона като пеперуда на маса за билярд.
Не, Боб щеше да тръгне към някой от краищата на коритото и това беше проблемът на системата на Прийс. Тя зависеше от невидимото лъчение, което набираше сила при фокусиране. Беше достатъчно силно, за да освети двата края на реката. Затова трябваше непрекъснато да сканира, покривайки първо единия после другия. Или да разбере кой от тях ще избере Боб. На Прийс му хрумна да се придвижи надолу по склона, за да намали ъгъла спрямо рова и по този начин дъгата, която трябваше да покрива с цевта от единия до другия край. Но ако Боб започне да се придвижва в същото време, когато и той тръгне? Би ли могъл да го хване навреме на мушка?
Не. Остани на място. Бъди търпелив. Голямото предимство е твое. Не го пропилявай. Бъди силен, не се размеквай. Продължавай да претърсваш.
И тогава в далечния край на рова в обратната посока към колибата видя мишена. Кръстчето на прицела се плъзна върху нея. Изстрел в главата, помисли си той. Много внимателно Прийс започна да обира свободния ход на спусъка.
Ръс наблюдаваше как Боб се плъзга надолу по речното корито. Сега напълно се беше превърнал в животно, диво, напрегнато, целеустремено. Боб бързо изчезна в мрака, движейки се толкова умело, че не вдигаше никакъв шум. Това беше неговата дарба: просто да изчезва.
Ръс остана сам. Обзе го огромно и болезнено самосъжаление. Не искаше да бъде тук, не искаше да е сам в мрака, докато снайперист от световна класа го преследва с помощта на суперекипировка. Той погледна нагоре и надолу по речното корито, усещайки как студът бавно го поглъща и вкочанява, и отчаяно потърси сили поне да изпълни оскъдните му указания: да се разположи по-нагоре по речното корито, да изчака Боб да предприеме своя ход и след това да се измъкне.
Той започна внимателно да се промъква, откривайки за пръв път през двадесет и двете си закътано прекарани години онова, което всеки пехотинец научава през първата седмица на службата си: пълзенето през кал и вода, по корави камъни, докато някой се опитва да те убие, е ужасно неприятно. Всъщност си е пълно нещастие.