Ръс потрепери, докато водата бълбукаше и се пенеше в лицето му. Той се запромъква шумно през нея, борейки се да я преодолее, и от време на време се хлъзваше. Ожули до месо безчувствените си пръсти по скалите. Беше му толкова студено!
На едно място полегна, опитвайки се да си поеме въздух. Погледна назад и надолу по течението, виждайки само проблясването на водата и клаустрофобичните стени на речното корито. А пред него — същото. Огромно униние се стовари върху раменете му. Дощя му се просто да се свие на малка топчица и да заспи. Искаше мама и тате и Джеф да му кажат, че всичко е наред. Искаше да е в малката олющена къща в покрайнините на Лотън, дебелият му стар баща на дивана да гледа футбол и да пие бира, майка му в кухнята да работи като вол, брат му да се прибере в този момент, отбелязал точка в мача, а той самият на горния етаж да си чете Ницше, Мейлър или Маламуд, няма значение кого, и да чувства безкрайно превъзходство, но и дълбока връзка с тях.
Мамка му, помисли си той. Превръщам се в Дороти. Няма по-хубаво място от вкъщи.
Той чукна три пъти петите си една в друга, но не се получи. Все още беше в страната Оз на веригата Уашита. Сам със зла вещица, имаща пушка, която се опитваше да го намери и убие.
Заизвива се още тридесет-четиридесет фута напред. Внезапно осъзна: аз съм вън от коритото на реката. Това е. Тук трябва да бъда.
Събра сили да хукне, но някой го заговори.
— Време е за едно капучино, шибаняко. Ха, ха, ха.
Това беше Джед Поузи с ловната си пушка.
Боб погледна часовника си. Минутите бързо минаваха. Три и половина, три и четиридесет, три и петдесет.
От мястото, където лежеше наполовина навън, не можеше да види нищо, въпреки че за един снайперист тъмнината сама по себе си има различни качества и може да бъде разчетена като карта. Знаеше къде се намира хълмът от другата страна на пътеката, защото там мракът беше наситен и непроницаем. Имаше достатъчно светлина на небето, за да различи или усети хоризонта над хълма. Вляво се простираше гората, спускаща се надолу по него, а оттам започваше виещата се пътека.
Боб знаеше, че трябва да мине двеста ярда без прикритие нагоре по хълма, после да прехвърли гребена му, за да попадне под прикритието на гората. Беше прекалено далече. Дяволски далече.
Можеше да мине петдесет или най-много сто, ако извади небивал късмет. Но бяха двеста до мястото, където би могъл да изчезне в гората отвъд гребена и под негова защита да тръгне право на север, за да пресече дърварския път, където беше скрита колата. Не, прекалено е далече. Никой не може да извади толкова късмет.
Три и петдесет и пет.
Това беше скапан план. Ужасен. Защо беше решил да го осъществи? Сега разбра, че има повече смисъл да се прикрие точно тук в този край. И тогава може би на разсъмване Прийс или който и да беше трябваше да дойде и да провери. Може би щеше да влезе в обсега на пистолета му и Боб щеше да го гръмне.
Но и този план не му хареса. Прийс щеше да дойде през нощта, и то с включен инфрачервен прожектор и нямаше място, където Боб или Ръс да се скрият — щеше да ги види клечащи във водата. А от петдесет ярда можеше да застреля и двамата. Фасулска работа.
Трябва да се размърдаш или ще умреш.
Опита се да си спомни. Във Виетнам толкова ли го беше страх? Изобщо някога бил ли е по-уплашен?
Всички го мислеха за такъв герой, толкова хладнокръвен сред лудостта на престрелката. Не се смяташе за героичен. Чувстваше се като малкото момче, при което майор Бентийн идва да каже, татко ти си отиде, а загубата ляга върху теб и се изправяш срещу света напълно сам.
Само си помисли, сам съм, и ще се уплашиш.
Толкова съм самотен, каза си Боб и се сети за жена си и дъщеря си.
Ще се върна, помисли си той и в този момент се изстреля, изрева „Прийс“ с все сили и хукна да тича.
— Знаеш ли какво се случва с теб в затвора, кутре такова? Старите пушки те използват като момиче. Ти в затвора щеше да си момиче.
Ръс все още беше приведен и с крака в студената вода. Беше в клопка и замръзваше.
— Моля, не ме наранявай — помоли го той. Случващото се вече нямаше нищо общо с „Магьосника от Оз“. Направо си беше филм на ужасите.
— Моля, не ме наранявай — подигра го Поузи.
— Нищо не съм направил — изхленчи Ръс.
— Мамка му, не става ли винаги така? — каза Поузи, пропаднал и стар, пръскащ толкова застояла воня, че Ръс дори в момента успяваше да го подуши.