— Бай, бай, Мериджейн — каза Поузи, вдигайки пушката. — А сега следват двете це…
Случи се нещо интересно. Докато говореше, горната половина на главата му, частта от носа нагоре, просто се изпари в облак мъгла, сякаш беше издухана от гигантски пулверизатор. Не се чу звук, нямаше агония или смъртен спазъм. Просто за наносекунда един жив човек стана пълен мъртвец. Светкавично се превърна в парцалена кукла и рухна като онези поетично подготвените сгради, където експлозиви избиват всички носещи греди и те рухват в себе си под тежестта на собствените си останки.
Поузи рухна в себе си (Стопи се, помисли си Ръс не на място, връщайки се към Оз), завъртя се и след секунда падна с трясък заради безчувствените си крайници, а когато черепът му без теме се удари в земята, пръсна парченца мозък и плазма, които оплискаха лицето на Ръс. Валеше мозък!
Бъррр!
Той отскочи назад и започна да повръща.
После се присви във водата.
Никъде нямаше да ходи. В никакъв случай.
Прийс знаеше от Виетнам какво се вижда в оптичния прицел, когато улучиш. Видя точната секунда, когато куршумът улучи мозъка и го взриви, забеляза мигновеното пълно сковаване, обхванало тялото, от което животът току-що бе изтръгнат. Бяла блестяща пяна бликна от улучения череп. За част от секундата тялото се опита да пребори неизбежното, след това отстъпи пред смъртта и рухна в речното корито.
Един по-малко.
Боб?
Вероятно момчето.
В този миг се чу викът „Прийс“ от другия край на рекичката, повиканият изруга, разпознавайки гласа на Боб, и бързо се завъртя, за да намери мъжа. Но Боб беше извън обсега на огневата линия от скривалището — мамка му! — Прийс изгуби ценна секунда, докато решаваше какво да прави, и още една-две, правейки го. С лакът решително блъсна встрани пластмасовия покрив на скривалището и седна изправен, издърпвайки пушката със себе си. Отне още секунди да се преориентира, докато мишената му се спотаяваше в обсега на гората точно под хълма.
Той опря пушката в рамо, вдигна прицела до нивото на окото си и през лещата започна да претърсва. Въртеше се насам-натам, навътре-навън, вслушвайки се напрегнато, чакайки приборът да роди съкровище, защото Боб със сигурност беше там, тичайки лудешки напред към билото на следващия нисък хълм.
Проклятие! Нищо.
Прийс премигна, потърка окото си, вдигна отново пушката и пак започна да се върти. Сега проклинаше, че има активно инфрачервено устройство вместо такова за естествена светлина или неактивна инфрачервена технология. Защото беше зависим от обсега на инфрачервения прожектор върху прицела. Той потърси следи: трепкащи храсти, отъпкани шубраци, прах във въздуха, които можеха да свидетелстват, че мъжът е минал оттам.
И тогава го намери. Боб тичаше на зигзаг към близкото било, но Прийс го пипна, можеше да го види, почти на двеста ярда от него и вече на ръба на обхвата на невидимото лъчение. Той хвана във визирното кръстче мъжа, зачака да премине трептенето на изображението в прицела и когато кръстчето се намести точно по средата на раменете му, натисна спусъка.
Боб тичаше като луд на зигзаг, но държеше в посока север към билото. Тичаше сляпо сред черните дървета и без да се интересува какво го чака. Клони го удряха в лицето, шибаха по ръцете, заплетени корени се опитваха да го повалят и в един момент залитна и почти изгуби равновесие. Тичаше в мрак и всичките му рани виеха срещу него. Тичаше обзет от страх и всичките му съмнения са нахвърлиха срещу него.
Не можеше да накара въображението си да спре: виждаше го. Мъж в камуфлажен комбинезон с голяма пушка със заглушител и отлична точност, който се прицелва сега, започва да обира свободния ход на спусъка и изпраща куршум в него. Снайперист, който убива снайперист. Нещо в тази мисъл го вбеси: той беше човекът от другия край на пушката, а сега е този, по когото стрелят от прикритие.
Недостигът на въздух заби нокти в него. Шрапнел от стара рана сякаш си беше пробил път и се бе освободил. Хлъзгава почва и присвиване в стомаха.
Виждаше линията на билото само на няколко ярда пред себе си, но дърветата се разредиха и той мразеше голотата си, това че няма пушка и ужасяващата си уязвимост. Само още малко, но когато излезе из дърветата на откритото пространство точно под билото, огромната тежест на интуицията се стовари върху му.
Ако Прийс се готви да стреля, сега му е времето.
Неволно Боб се хвърли на земята.
Пукот от преодоляването на звуковата бариера изпълни въздуха. Чу се силно изплющяване, когато куршумите се забиха в земята. Те вдигнаха големи буци пръст и той можа да чуе писъка на рикошетите, които полетяха встрани.