Мамка му, той стреля, помисли си Боб, притиснат към земята и пълзящ отчаяно през растителността.
Пълзеше като луд, защото със сигурност Прийс щеше да огледа района, където предполагаше, че е.
Прийс не можеше да го види, но можеше да го усети.
Рекогносцировка чрез стрелба.
На всеки три-четири секунди Прийс пускаше по един сондиращ куршум. Съвсем близо се чу пляс! Земята внезапно изригна, когато куршумът я разкъса, докато проникваше в нея.
Боб намери укритие зад едно дърво, което можеше да спре куршумите. А можеше и да не успее. Той се изправи на крака.
ПУКОТ!
Куршум се заби наблизо, изпълвайки въздуха с прах. Зад него: пляс! Още един.
Боб стоеше зад дървото колкото можеше по-неподвижно. БУУУМ!
Прийс изпрати един куршум в дървото. Той излезе на инч от лицето на Боб, изплювайки тресчици дървесина и кора, когато изхвърча нататък. Той премигна, за да отстрани кръвта, и видя да проблясват светлини, когато зрителните му нерви изключиха. Езикът на болката облиза мозъка му.
О, боже, помисли си Боб. Видя ме.
Застана напълно неподвижно.
Дали снайперистът щеше да стреля отново? Ако го направи, куршумът ще мине през дървото и ще го улучи. Дали щеше да има достатъчно скорост, за да го убие?
Нищо не можеше да направи.
Просто стой тук и рискувай главата си. Ако стреля отново в дървото, куршумът щеше да улучи Боб и да го убие. Умолявам те, помоли се той, измъкни ме оттук. БУУУМ!
Друг куршум разкъса дървото. Нещо ужили Боб в ръката и го накара вбесено да трепне. Куршумът се беше забил право в центъра на ствола, но както често се случва, поради алхимията на скоростта, кинетичната енергия, въртенето и плътността на мишената се беше отклонил от правата линия достатъчно, за да издълбае резка в ръката му. Беше пропуснал тялото му с половин инч. Дали щеше да стреля отново?
Тичай, каза си той, тичай колкото ти крака държат, измъкни се оттук.
Но знаеше, че ако хукне, ще умре. ПЛЯС!
Куршумът разкъса почвата на десет ярда зад него.
Снайперистът отново стреля, но този път още десет ярда по-нататък. Сега проучваше друг район.
Боб чу още един изстрел, може би на тридесет ярда от него.
Колко голям беше обхватът на прожектора му? Може би не чак толкова голям. Без да иска, той хукна към гребена.
Пляс!
Куршумът разкъса земята вдясно от него, вдигайки заплашителен облак пръст. Но той се приведе и ускори бяг, чувствайки се болезнено уязвим, и се стовари от другата страна на гребена, когато се чу ПЛЯС! Друг куршум се заби в земята.
Той беше от другата страна на гребена.
Беше в безопасност. Остана да лежи там, дишайки тежко.
По дяволите!
Прийс си мислеше, че вероятно го е улучил, но не можеше да разчита на това. Кръстчето беше точно в центъра, когато мъжът скочи от другата страна на хълма. Но имаше някакъв спомен или усещане, че десният му показалец може да е избързал съвсем малко, но достатъчно, за да измести прицела.
А сега какво?
Единият е убит и какво от това?
Една част в него казваше: оттегли се. Всичко свърши. Изгуби предимството си. Знае, че го преследваш, и може да се скрие на стотици места, за да ти направи засада.
Но другата част му напомни, че Боб беше извикал името му и е разбрал кой е тръгнал на лов за него. И щеше да го подгони.
Прийс реши: придвижвам се агресивно напред, заемам позиция и оглеждам хребета. Все още имам предимството на мрака. Може да го изпревариш, докато бяга, и все още да пласираш хубав чист изстрел право между плешките.
Той се изправи, извади пълнителя и го замени с нов, също само с деветнадесет патрона калибър 5.56 в него. Време е да се заеме с работата.
Излезе от прикритието си в тръст и бързо преодоля двестате ярда до линията на хребета, където зае позиция. Много внимателно огледа пространството на двеста ярда пред себе си. Не можа да види някаква следа от Боб, но в далечния край на гребена, където всичко трябваше да лежи в нощен покой, един храст все още трепкаше, сякаш нещо го беше бръснало в сляпа паника.
Той е побягнал, помисли си Прийс.
Пред очите му затрепка миналото в гранивата му грозота, всичко, за което съжаляваше, грешките, ужасните неща, които беше извършил, срамът, който изпитваше, слабостите му, провалите. Гората беше като неговото собствено съзнание с всичката му грубост и варварство, нечувствителност, егоизъм, жестокости и глезотии. Не можеше да престане да бяга, а мразеше да бяга. Никога преди в живота си не беше бягал, а сега не можеше да се спре.
Паника го разтърси. Не искаше да умре. Имаше жена, дъщеря, имаше живот. Сега, след три срока във Виетнам и ужасната работа през 92-а, сега щеше да умре.