Той прекоси един хребет и се спусна надолу към втори. Презглава ли беше бягал? Изгубил ли се е? Не може ли просто да седне и да почака зората и да се измъкне след няколко дни? Можеше да излезе от гората, да се качи на колата под наем и да натисне газта към Аризона. Може просто да забрави всичко това. Майната му. Какъв беше смисълът? Каквото и да се случи, то няма да върне баща му.
Той стана и отново се затича напосоки.
Но не, всъщност не беше така. Знаеше, че се движи както трябва, на север. Защото това над него беше Голямата мечка и в най-далечния й край Полярната звезда — единственият верен приятел на изгубилия се човек.
Продължи да тича нататък през гъсти борове, през преплетени шубраци от бяло изтравниче и увивни растения, нагоре по хребети, а в един момент пресече рекичка. Също така веднъж падна. Препъна се в един корен, който го запрати напред. Издра ръката си и си разпра коляното. Остана да лежи там на границата на изтощението и се почувства древен и обречен като египтяните.
Аз съм на петдесет, помисли си той и няма да успея да се измъкна.
Но някак си се изправи и продължи да върви през тъмната заспала гора. Сега се изкачи по друг склон, после се спусна по следващ. Пред себе си видя бяла извиваща се река, блестяща дори в тъмнината, и хукна натам. Побягна към нея, усещайки гореща пот да се стича по гърдите и врата му, усети собствената си надигаща се остра миризма. Влезе в такт „леви-десни“, който му припомни далечния ритъм на плаца на Перис Айлънд и всички песни за Джоди: как Джоди чука гаджето ти, но той никога не бе имал такова, и как Джоди е гордостта на твоите мама и татко, но и двамата негови родители бяха мъртви. Всъщност кой беше Джоди и защо беше толкова зъл към бедните новобранци в морската пехота, опитващи се да научат тайните на маршировката на едно безмилостно поле в Южна Каролина, нагрубявани от мъже с железни дробове, които се опитваха да ги накарат да се почувстват като червеи?
Но Джоди се появи както някога. Омразата към Джоди някак си освободи последната струя адреналин от някакъв секретен склад на жлезите в тялото му и той стигна до реката, за да открие, че тя е от прах: това беше пътят.
Той бързо го пресече, без мисъл за безопасност, защото внезапно осъзна, че достатъчно е изпреварил преследвача си. Изчезна в храсталаците, следвайки пътя на двадесет фута от него, и с всяка крачка възвръщаше силата и яростта си.
И най-сетне го видя: малкия кафяв нает „Шевролет“. Дали са направили засада и тук? Да не са повече от един? Не, не е възможно. Един човек, и то добър, го преследваше, а не екип.
Той изтича до колата, извади ключа и отвори багажника.
Сграбчи Мини–14, свали калъфа, така че само оръжието остана в ръката му. После зарови в торбата, мислейки си, че има още една, да, още една, а ето къде е била, една последна кутийка „Патрони, 5.56 мм, М–196, трасиращи“. Той отвори кутийката и бързо напъха двадесет от тях в пълнителя за четиридесет патрона. После отвори друга кутийка с „Патрони, 5.56 мм, М–193“ и пъхна пет върху двадесетте трасиращи.
Той бутна затвора напред и усети как патронът влезе в цевта. Вече беше въоръжен.
Клекна, потопи пръсти в глинестата почва и ги вдигна покрити с прах, която размаза обилно по лицето си, за да отнеме белотата му. В старата торба имаше и една шарена кърпа, която бързо върза на главата си, за да скрие отблясъците на русолявата си коса. Имаше нужда от още нещо.
Как се бориш против инфрачервената светлина? Какво е тя? Топлина. Вижда топлината. И трябва да се бориш срещу нея с топлина. И най-накрая намери едногалоновата туба газ за фенера. Той я взе, усети тежестта на плискащата се газ и се почувства съвсем като новобранец, но нищо не можеше да направи. Блъсна багажника да се затвори. Добре, помисли си той, време е за лов.
41.
ПЕК СЕДЕШЕ в тъмната гора, отпуснат върху мотора. Беше по средата на сериозна криза в доверието.
Въображението му бъкаше от отрицателни възможности. Чувстваше как става колеблив, раздразнителен и мрачен. Непрекъснато гледаше часовника си, опитвайки се да накара цифрите да се сменят по-бързо със следващите поред. Но те бяха инатливи момчета: едва бяха мръднали и с една чертичка от последния път, когато провери колко е часът преди три минути. Това щеше да се окаже дълга нощ.
Той беше спрял в една падина на стотина фута от пътеката, по която закара снайпериста до неговия район. Около него като кули се издигаха големи дървета, които лекичко се накланяха от вятъра. Но той не можеше нищо да види и нямаше чувство за пространство или разстояние. Близките дървета му изглеждаха просто като безплътни черни петна. Имаше чувството, че се крие под одеяло и всеки миг някой можеше да се промъкне и да вкара куршум в него. Това изобщо не му харесваше.