Той се изхрачи в храсталаците. След това се ослуша. Единствената му връзка с онова, което се спотайваше около него, беше слухът му. Обаче знаеше: липсата на новини е добра новина. Снайперистът работи безшумно. Ако Пек започнеше да чува разни неща, щастието нямаше да се крие зад ъгъла.
Дотук добре, не можеше да отрече това. Чуваше шепота на вятъра, от време на време писъка на нещо малко и козиняво, което умираше без време, бухането на някой случаен бухал, но нищо метално или механично. Това беше добре. Дори отлично. Знаеше, че по тези места и обстоятелства звукът може да измине мили и най-големият му страх, че Боб безшумно се отървава от снайпериста и после идва да подгони и него, не можеше да се осъществи.
Сега си мечтаеше за едно простичко удоволствие: свят без този Боб Лий Суагър. Това беше светът, който искаше, защото в него под закрилата на мистър Ред Бама той най-сетне бе намерил мястото си. Свята ниша. Никакъв селяндур заместник-шериф с недостатъчно образование, дългове от комар, неплатени сметки за зъболекар, никакви спестявания и зависимост от амфетамини. Не, сър, вече щеше да има значение. Може да има хубави жени и жилище. Щеше да стане част от онова, на което винаги беше гледал като „то“. То значеше хора, които знаят какво да правят, хора с приятели и възможности вместо, какъвто той беше сега, малък човек в неизгодно положение заради самотата си. С никой, който да го подхване, ако падне, и никой, който да го е грижа за него. Не влизаше в плановете на никого. Беше просто един ядосан бял мъж и ако сам не се погрижеше за себе си, кой би го направил?
И тогава, когато до него стигна първият звук, той го отрече. Убеди сам себе си, че нищо не е стигнало до него. Нищо не е чул. Беше някаква игра на природата, която се опитва да го преметне. Но после се чу отново и този път от посока, която можеше да бъде определена: откъм север и беше звук на метал, удрящ се в метал. Познат, но все още неразличим.
Той се пребори с пристъп на паника: какво беше това? Опита се да претърси паметта си и единственият образ, който се връзваше с този звук, беше смешно свързан с автомобилите. Звучеше така, сякаш някой прави нещо по кола. Вероятно отваря багажник, а след това разхвърля разни неща из него.
Той почака и толкова внимателно се вслушваше, та си помисли, че мозъкът му ще избухне. Как е възможно наблизо да има кола? И колко „наблизо“ е това близо? Тогава си спомни черния път на около четвърт миля северно от него. Знаеше, че Боб и момчето трябва да са дошли с кола и са паркирали някъде, преди да навлязат в гората.
Погледна часовника си: 21,43 часът.
Възможно ли е Суагър да е минал целия път обратно до колата за това време? Той зачака шума от двигателя, за да се увери, че който и да е това, се изнася от района, оставяйки го да свърши собствената си работа.
Но тогава чу силното щракване на ключалка в метал. Разпозна го веднага: някой блъсна капака на багажник да се затвори.
Мамка му!
Изведнъж се почувства ужасно уязвим. За мотора и дума не можеше да става. Не можеше да се носи из горите на четириколесен мотоциклет, произвеждайки шум и отработени газове — лесна плячка за всекиго. Вместо това слезе от всъдеходчето и бързо пресметна точката, от която дойде звукът, и точката, където се криеше снайперистът и мислеше да ги пресрещне. Ако Боб се движи из гората, сигурно преследва снайпериста, а не стария беден никой-не-го-е-грижа за Дуейн Пек с възможност да си пробие път в света.
Не искаше да го прави, но понякога, както Дуейн много добре знаеше, искам-не-искам няма нищо общо. Той си свали шапката и започна да се промъква из нощната гора. Извади глока си, повтаряйки си какво е казал Ницше: онова, което не те убива, те прави силен.
Боб се опитваше да си припомни местността. Защо човек никога не обръща внимание на нещата, които после стават толкова дяволски важни? Насили се да си спомни и се сети за нещо, което би свършило отлична работа, ако планът, който беше нагласил, проработеше. Нямаше ли място вляво от него, може би на половин миля навътре в гората, където дърветата леко се разреждаха и после се отваряше сечище. Може би бе останало от сечта преди години в основата на склона. Или беше спомен от някой проклет сън? Нима просто ще се препъва из околността, докато не кацне на мушката на снайпериста, който ще закове Десетката?
Опита се да изтласка това от съзнанието си. Опита се да реши: какво ще направи Прийс? Ще ме последва ли? Да, налага му се. Но доколко нападателно? Ще се тутка, оглеждайки гората, страхувайки се да се приближи твърде много, за да не се изложи на риска от засада. Защото знае, че има всички предимства, ако не се прецака с прекалено голяма агресивност.