Това бих направил аз.
А сега как да го привлека към мен?
Имаше само една възможност. Той вдигна Мини–14 до рамото си, насочи я безцелно в мрака и бързо стреля три пъти.
Пушката изпука и припламна, изплю празни медни гилзи, освети дървесния свод, надвиснал отгоре, и почти не даде откат. Шумът беше силен и от ехото му няколко спящи птици изпищяха и размахаха криле, вдигайки се във въздуха. Това създаде усещането, че нощният покой е нарушен.
Боб се зачуди дали е достатъчно близо, за да види проблясъците?
Не беше сигурен дали е информирал своя противник, че е въоръжен. Разчитайки на голо предположение, той тръгна наляво, молейки се отпред, точно на мястото, където си мечтаеше, да го чака сечището.
Прийс чу изстрелите, три бързи, на по-малко от миля от него. Въпреки че бяха глухи, без структура и резонанс, той разбра по камшичения пукот, че бяха свръхзвукови, което значи изстрели с пушка, а не от пистолет.
Трябва да е Суагър. Стигнал е до колата си и е взел пушка. От бързината на изстрелите личеше, че е полуавтоматична, а не автоматична, защото не бяха достатъчно начесто и не носеха белезите на смъртоносната механична регулярност на автомата. Прозвучаха като М–16 или Мини–14.
Нещо повече — Боб се е паникьосал. Видял е нещо да се движи и е стрелял по него. Сега, останал без дъх, се крие, защото се опасява, че е пропуснал и вероятно се страхува да продължи напред. Ще се движи настрани, защото знае, че който и да го преследва, ще тръгне към звука. Или може би е стрелял нарочно, за да примами онзи, който го преследва.
Всъщност нямаше особено значение, защото решението беше едно и също.
Придвижваш се вляво или дясно от източника на шума, след това заемаш позиция, очаквайки пред новия ти фронт да се появи мишена. Ако се е преместил наляво, ще дойде право към теб. Ако се е преместил надясно, ще се появи някъде до теб. Но той ще вдига шум.
Прийс извади компас от джоба си и свали азимут към едно дърво на склона на около двеста ярда разстояние. Включи прицела и направи последна проверка на района, търсейки някакво движение с невидимото инфрачервено лъчение. Нищо освен отблясъците от растителността.
Той напусна позицията си и бързо се насочи към дървото. Поемайки към хълма, отново сканира околността, този път в течение на няколко минути. Нищо. Напред между дърветата видя друг хълм. Свали друг азимут до друго дърво и тръгна към него, без да бърза, без да вдига излишен шум, чувствайки се спокоен, уверен и агресивен. Той беше единственият, който можеше да вижда в мрака.
Стигнал на хълма, той погледна надолу: сечище. Дърветата свършваха на половината път по склона до поляна или нещо такова. На това място може би някога е избухнал горски пожар или е проведена сеч. Хъм. Това го плашеше. В гората беше невидим, но тук навън е възможно човек с опит да различи по-тъмната му маса на фона на тревата и да улучи дори без нощен прицел.
Това го смути. Може би Боб разиграва крайно изтънчена игра с него. Както и да е. Дърветата не позволяваха добра видимост към хълма. След като проверява местността в течение на няколко минути, за да се убеди, че Боб не се крие от тази страна на сечището, той скрито се прехвърли през билото и гледайки между него и сечището да има дървета, започна да се спуска надолу към края му.
Почти беше стигнал там, когато, пук-пук, два изстрела осветиха другата страна на сечището и той можа да види живото им проблясване на по-малко от двеста ярда. По него ли стреляше Боб? Но не чу куршуми да плющят между дърветата и свърхзвуковото фъшш-тряс на куршумите не свирна над главата му. Той се просна зад едно дърво, изпълзя назад и легна стабилно по корем, бързо вдигна пушката до рамото си, като едновременно с това включи инфрачервената светлина. Пушката почиваше на подпора от неговите кости, а не на несигурната сила на мускулите му.
В зеления прицел можеше да види всичко: високата трева на сечището, полюшваща се на вятъра подобно на царевицата, дебелите отвесни черти бяха дървесните стволове и… да, това беше… мъжът.
Боб Десетката. Беше от другата страна, почти толкова близо да сечището, колкото Прийс, движеше се насам-натам, очевидно опитвайки се да реши да пресече или не голото пространство.
Прийс постави кръстчето на него.
Хъмм, не. Това беше труден изстрел, защото вървеше напред-назад между дърветата и се виждаше само за частица от секундата сред тях.
По дяволите, какво прави той?
Сега, след като беше стрелял, трябваше да знае, че Прийс ще бъде по петите му, но не можеше да знае, че вече е тук. Да не е мръднал? Да не си е изгубил разсъдъка?