Тогава му хрумна, че той се надява стрелбата му да привлече Прийс и че може би ще успее да го примами на голото място и да го гръмне там, докато беше отчасти видим.
Съжалявам, Боб, аз вече съм тук. Имам достатъчно ток в акумулатора. Още за няколко часа. Мога просто да те наблюдавам и когато изгубиш търпение и излезеш измежду дърветата, мога да те убия.
Толкова е просто.
Видя как светещият мъж се настани зад едно дърво. Продължаваше нервно да наднича иззад него. Чакаше Прийс.
Мога да чакам по-дълго от теб, Боб. Нямам бърза работа.
Пек чу първите три изстрела от много далеч: сух звук, почти като почукване. Той прецени, че идват от дясната му страна. Бавно започна да се придвижва в тази посока, промъквайки се между дърветата, като преди да продължи напред, заемаше добра наблюдателна позиция.
Придвижваше се равномерно по нощния терен, а увереността му постепенно нарастваше. Боб беше стрелял, но не по него. Дали е улучил Прийс? Не му се вярваше. Изстрелите създаваха по-скоро усещането за паника, отколкото за нещо друго.
Вървеше между дърветата по билото на хълмовете, на всеки следващ гребен търсеше укритие и оглеждаше местността под себе си за някакво движение. Но нищо не виждаше.
Беше преполовил изкачването на друг хълм, когато чу пук, пук — два бързи изстрела на около четвърт миля вляво. А може би и по-далече. Той се изкачи по склона, но нищо не можа да види. Вместо да се спусне обратно, реши да се придвижи по гребена на хълма и повървя известно време, докато не видя, какво, светлина? Не, не светлина: открито пространство. Изглежда, пред него лежеше сечище или нещо подобно. Той изприпка по гребена и в един момент се спря на място, откъдето се виждаше празното пространство. Имаше усещането, че ако нещо ще става, това беше мястото.
Боб надникна иззад дървото. Не беше усетил признаци, че човешко око или ухо се намира на по-малко от сто мили от него. Имаше усещането, че единствено той е на повърхността на планетата.
Не, той е тук. Проследил ме е по изстрелите, видя ме да се движа между дърветата. Тук е. Заел е позиция. Точно сега е залегнал добре и устойчиво на около сто ярда, вече е занулил това дърво и знае, че ме е пипнал.
Но този път нямаше змия, която да обяви присъствието на снайпериста, защото не навсякъде из гората ги има. Беше получил змия при раздаването, но тук нямаше да го огрее. Беше изразходил змийския си късмет. Това нямаше значение. Прийс беше тук. Трябваше да бъде, защото нямаше друго място, където можеше да е.
Погледна часовника си. Почти десет. Часът, когато баща ми е умрял, нали? В десет след престрелка. Някакъв тип на дърво насочва оптиката към него, дръпва спусъка и си отива у дома за студена бира и пържоли алангле.
Да видим този път какво ще се получи.
Той се измъкна, хукна между дърветата насам-натам, привличайки оптическия мерник на снайпериста, докато не почувства визирното кръстче. Но беше относително уверен, че мъжът няма да стреля, защото дърветата пречеха на изображението в прицела. Защо да стреля между тях, като след секунди мишената му ще излезе на открито?
Колко ли време ще отнеме? Колко бързо ще реагира? Бързо ли ще стреля? Да, бързо. Ще се нахвърли върху му като светкавица, ще плъзне кръстчето право в него и с идващ от дългия опит на шампион контрол на спусъка ще произведе изстрел за секунда.
Една секунда.
Не, две секунди.
Няма да прибърза. Няма нужда от бързане. Има всичко точно пред него и няма нужда от бързане. Две секунди.
Имаш две секунди, каза си той.
Боб облегна пушката на дървото и вдигна тубата със светилен газ „Колман“. С пръсти опипа тубичката, докато не напипа дъното. Извади джобния си нож „Кейс XX“ и отвори острието. След като обърна тубата обратно, бързо продупчи металното дъно по три пъти от всяка страна. Звукът от потъващото в метала острие му се стори като странно подрънкване.
Той хвърли тубата под дървото, където тя падна, килна се и започна да бълбука, докато летливата течност се изливаше от дупките и попиваше в храстите. Боб взе пушката, слушайки клокоченето на горивото. То образува езерце и изпаренията му започнаха да се издигат в една видима мъглица, а миризмата го обгърна отвсякъде. Този газов балон без обвивка ще изтрае секунда или две.
Време е да тръгвам, каза си той и излезе на открито.
Усещането беше толкова познато.
Беше като при първия път. Чака на сто ярда разстояние появата на един мъж. Но не измежду дърветата, а от царевицата.
Времето беше почти същото, както и часът. Имаше усещането за deja vu.