В този хаос Ръс не можа да открие някакъв смисъл и заради това се почувства като афроамериканец на среща на местния ку-клукс-клан. Но те, изглежда, така се забавляваха, че изобщо не му обърнаха внимание и той тръгна бавно между тях, търсейки да види черти, които да сравни с онези, които беше запаметил от корицата на списанието и по-скорошните снимки. Би предположил, че мъж като Боб ще влачи килватер от поклонници или ще бъде в центъра на кръг от новаци, така че се огледа за крал сред всички тези принцове. Не можа да види такъв и сега по един или по двама мъжете се разделяха и започнаха да си тръгват.
— Какво става? — попита той един старец.
— Петък обед, сега се влачат вътре, за да заредят с провизии. Тук има много разпръснати ферми. Повече, отколкото можете да си представите. В петък по обяд момчетата се събират за малко майтап.
— Ясно — отговори той.
Продължи да се разхожда сред смаляващата се тълпа, напълно неспособен да свърже някой от тези светлокафяви мъже без възраст, които изглеждаха като от друга раса, с представата си за Боб Лий Суагър.
Най-накрая стигна до сградата с провизиите, където неколцина работници хвърляха чували с храна в каросерията на един избелял зелен пикап.
Ръс замръзна, после се размрази и само зяпаше.
Мъжът беше висок и потен и бе завързал червена носна кърпа около врата си да попива потта. Беше с избелелите джинси и джинсовата риза на каубой, но също така носеше избеляла червена бейзболна шапка, на която пишеше „Рейзърбекс“.
Мъжът усети втренчените му очи и го погледна с тежък поглед. И да, да, това беше той. По-стар, отколкото Ръс бе очаквал, и по-кафеникав, почти като керамиката на навахо15. По лицето му нямаше и грам излишна плът. Кожата му бе гнездо от пукнатини и зъбери, стегната, въпреки че беше самото разрушение. Оловносивите очи бяха толкова корави, че прогаряха като лазери. Изобщо нямаше романтичен или героичен вид. Приличаше на загрял, уморен и потен човек, който има още доста работа за вършене.
— Какво си ме зяпнал, синко? — попита той настоятелно.
Срам обхвана Ръс, но също така и вълнение и той хукна към него и избъбри:
— Мистър Суагър? Мистър Боб Лий Суагър? Дълъг път минах, за да ви видя.
— Е, напразно си си пропилял времето — отговори Суагър. — Върви си пиши сам проклетата книга. Аз няма да обяснявам себе си на кутре като теб, нито пък на най-добрия писател в света. Наистина мразя писателите. А сега се махни от пътя ми.
След това той седна зад волана на пикапа си и потегли.
Боб се занимаваше с коня. Конят имаше проблеми с окото. На клепача си имаше язва, която се беше инфектирала, може би замърсена от мухите. Инфекцията тайнствено и чудовищно се бе разпространила, докато окото не заприлича на билярдна топка, обгърната от плесен. Едно ужасно акне се беше развило по муцуната му чак до ухото и в долния край стигаше до ноздрите. Той беше красив сив скопец на име Били и момичето, на което принадлежеше, бе свършило добра работа по отглеждането и възпитанието му, докато не стана тази работа с окото.
— Това е най-лошата болест, която някой от семейството ни е хващал — каза майката на момичето. — Може да умре от това.
— Хайде, хайде — й беше казал Боб, но го направи главно за мрачното малко момиченце, което не бе казало и дума. — Ветеринарят направи всичко, което можа. Трябва да вярвате на медицината, а ние няма да пропуснем и нощ. Трябва да вярвате и на нас. Ще се грижим за Били по най-добрия възможен начин.
Боб Лий Суагър, който беше оцелял през петдесетте си години живот, включващ разнообразни приключения в морската пехота (три обиколки в южноазиатските военни игри, класиран на второ място) и частен живот, който беше учудващо объркан, стигна до положение, в което никога не бе мислил, че ще попадне: да бъде щастлив.
Кой би си помислил подобно нещо?
Първо сухият аризонски вятър имаше чудотворна лечебна сила за ремонтирания му ляв хълбок, където един куршум калибър 7.62×54 с метална риза и тегло 148 грейна16, изстрелян със скорост над 2600 фута17 в секунда, беше изтръгнал неприятно количество кост и хрущял. На правителството му трябваше една дълга година в болница за ветерани да оправи нещата и дори тогава, след цялото това време, работата се оказа фалшименто. Двадесет години се беше будил сутрин с напомнянето, че ако преследваш хора, за да си изкарваш прехраната, те, бога ми, ще ти отвърнат със същото. Вероятно болката го беше докарала до пиенето, но можеше и да не е така. Беше пиян и зъл почти цяло десетилетие, за да зарови болки, които по-скоро нямаха нищо общо с хълбока му и не можеха да бъдат оправени по друг начин: спомени за млади мъже, захвърлени ей така, заради нещо незначително, като изключим едното име на черната мраморна стена. Трябваше време, за да се примири с това и да сключи мир. Сега благословената липса на болка там долу, където го бяха ремонтирали, си беше допълнителна печалба всеки божи ден. Но това беше само част от нея.