Боб намери Прийс в камуфлажния му гащеризон, който приличаше на взривен диван. Лежеше по корем и Боб едва не му пусна един куршум, но се сдържа. Тялото беше неподвижно, пръстите отпуснати.
Майната ти, като не разбираш от шеги, помисли си той. Обърна трупа. На светлината на огньовете, които горяха из цялото сечище, видя, че мъжът е отнесъл най-малко четири-пет попадения в главата и горния край на торса. Кръв имаше навсякъде, а лицето му беше смазано и строшено.
Боб бутна тялото настрана. Прийс беше последната „стъпка“. Боб клекна да проучи оръжието, но бързо видя, че и то е разрушено. Един куршум беше разбил оптическия прицел, а друг лещата на инфрачервения прожектор.
Тогава му хрумна, че е осветен от огньовете. Може би имаше още някой наоколо.
Не чувстваше нито ликуване, нито сила, а единствено празнотата на оцеляването.
После си тръгна.
42.
А СЕГА КАКВО?
Развидели се и слънцето започна да прониква през черните дървета и първо ги направи сиви, а после зелени.
Ръс се раздвижи с болки. Крайниците му бяха безчувствени от водата, която цяла нощ ги бе заливала. Опита се да не гледа Джед Поузи, чийто череп беше опразнен и сега приличаше на чудат полуспаднал балон.
Нямаше представа какво става. По някое време през нощта небето се освети за секунда-две, докато нещо голямо и огнеопасно бързо пламна. Също така имаше и стрелба: изтрака откос почти толкова бързо, колкото от автомат. Така си помисли.
Но след това настана тишина. Тишина и нищо повече.
Спомни си указанията. Чакай, докато се съмне. Снайперската пушка е безполезна на дневна светлина. А също така неудобна и тежка, така че ще си в безопасност. Тогава поеми право на запад, като вървиш бързо. На шест или седем часа път е щатското шосе 71. Влез в града, обади се на ченгетата и им разкажи всичко.
А какво е станало с Боб?
Никаква следа от него.
Може би Боб беше стрелял, а може би не. Ръс не можеше да си представи света без Боб. Изглеждаше някак си невъзможно. Той се измъкна от рекичката и се изкатери на брега. Потърси из джоба си компаса, намери го, уравновеси го и остави стрелката сама да намери посоките. След това свали азимут право на запад, отбеляза си ориентир в далечината и тръгна натам.
Гората лежеше притихнала, зелена и странно очарователна в усилващата се светлина. Може би имаше връзка със свежестта на утринната роса и усещането, че една дълга кървава нощ е свършила и някак си е оцелял. Нямаше ли от това да стане страхотна книга?
Зачуди се дали има сили да я напише. Може би не сега, а след няколко седмици почивка. Вече си представяше как ще приеме работата във вестника във Форт Смит, ще си наеме малко жилище и в свободното си време ще работи здраво по книгата. Може да иде и до Нашвил или Вандербилт и да се види с внучката на Сам Джини, която…
Нещо се блъсна в Ръс и го просна на земята. Помисли си, че е Боб, който го спасява, но желязната сила, която се използваше срещу него, тикайки лицето му в глинестата почва, и внезапната болка, когато едно коляно се заби в бъбреците, му подсказаха, че не е той.
Ръс се опита безсмислено да се съпротивлява, докато по-големият и по-силен мъж го принуждаваше да се подчини. Друго коляно се стовари в бъбреците му и изстреля като с ракета ужасна болка из цялото му тяло. Не можеше да вижда и усети нещо твърдо в плътта под ухото си, а после чу глас:
— Ако мръднеш, шибано копеле, ще те убия на място.
Беше Дуейн Пек.
Нещо щракна около китката му, после около другата. Беше му сложил белезници.
— Хайде, бебчо — каза заместник-шерифът, докато го вдигаше. Пек изглеждаше не на себе си, мокър от пот, косата му влажна и разчорлена, а очите пълни с лудост. — Отиваме да се видим с приятелчето ти.
Боб изпълзя из храстите още при първата виделина. Беше обмислил напрегнато следващата си стъпка и разбра, че да се опита да пресрещне Ръс в гората е безсмислено. Вместо това реши да се върне обратно при колата, да се изтегли от този район и да спре някъде по шосе 71, на което Ръс ще излезе вероятно около обяд. След това могат да хапнат нещо топло и да се върнат в базовия лагер, за да измислят какво да правят по-нататък. Ако изобщо ще има следваща стъпка.
Погледна часовника си. Беше около 6,30 сутринта.
Имаше да свърши още нещо: да се върне обратно до далечния край на сечището, където трябваше да открие Мини–14, защото пушката можеше да бъде проследена обратно до него и гилзите от стрелбата щяха да съвпаднат с тези от панорамния път Талиблу Трейл. Това можеше да го принуди да дава повече обяснения, отколкото искаше.
Той се огледа предпазливо в сивата, но усилваща се светлина, обаче нищо не можа да види. Не се чуваше шум, като изключим цвърченето на събуждаща се птица. Ниска мъгла висеше на земята. Толкова по-добре.