Ще накара Суагър да се приближи без оръжие и после просто ще го застреля. Какво може да направи снайперистът? Нищо. Не може да рискува да изгуби момчето, защото такъв беше неговият кодекс и там му беше слабостта. А това беше единственото нещо, което Дуейн знаеше по-добре от собственото си име: нападение чрез слабостта на човека. А тази беше Суагъровата. Тя му даваше предимство, което дори десет професионални стрелци, нито екипираният за нощна стрелба снайперист имаха. Всъщност това беше единственото предимство, което Дуейн винаги е имал, и той го знаеше: беше готов да върши мръсната работа. Не хранеше никакви илюзии. Нямаше нищо против срещу пръските кръв и писъците. Можеше да издържи всичко. Знаеше, че може да го направи. Би заложил целия си живот на тази възможност.
Той жестоко блъсна Ръс напред, без изобщо да го смята за човек. Беше изпълнен с ярост и власт и чувстваше, че най-сетне е стигнал до онова, което му се дължеше, защото толкова дълго време имаше толкова малко.
— Върви, малко говно — изсъска той със съзнание, замъглено от ярост. — Само да направиш някоя глупост, веднага ще те убия.
— Аз… — започна момчето и Дуейн го удари толкова силно с пистолета, че падна на земята, а от удареното потече струйка кръв надолу по врата и изчезна под ризата.
Той се протегна надолу и сграбчи гъстата коса на момчето. После издърпа главата му силно назад и в същото време стъпи с ботуша си между плешките му, сякаш искаше да го разкъса.
— Да, малко копеленце, само още веднъж да се обадиш, и ще съжаляваш, че си се родил.
Той го вдигна на крака и го блъсна напред.
— Тъпанар — извика момчето назад, — той знае, че си убил Сам. С нетърпение чака да се види с теб. Ще те убие, преди да мигнеш.
На Дуейн му спря дъхът, а това не беше добър знак. Почувства пристъп на адреналин и подтика да зареже момчето, да го застреля в главата и да побегне колкото сили има. Това се въртеше в най-дълбокото и изплашено подсъзнание на заместник-шерифа.
Но, не, по дяволите, може би старият Дуейн Пек би направил това, но не и новият. Сега е неговият шанс. Сграбчи го и го накарай да се случи. Бъди силен.
— Тръгвай, малко копеленце — изсъска той.
Стигнаха до сечището изненадващо бързо. Дуейн държеше Ръс близо до себе си и го огледа. Не можа нищо да види. Тук ли беше Боб? Не го виждаше.
Той блъсна момчето напред. Те тръгнаха през тревата и навлязоха в сечището. Дуейн започна да реве:
— Хайде, Суагър, ела да се бием! Идвай, мамка му, или ще убия момчето право тук. Идвай, шубелив задник, ела да се бием!
Но нищо не се случи.
— Виждаш ли, той е страхливо лайно — каза Дуейн на момчето. — Казваш, че е мъж, но не е. Обича да убива хора от далечно разстояние и след това хуква като малка крастава жаба. Но когато дойде време за мъжка работа, бога ми, малкият му кур се свива и изчезва.
Той направи пауза.
— Ела и се бий с мен, Боб Лий — изрева Пек отново.
И тогава видя, че желанието му ще се сбъдне. От другата страна на просеката съзря да се появява мъж, висок и силен, и да тръгва към него с бавната равномерна крачка на стрелец.
— Свършено е с теб — каза Ръс.
Боб беше мушнал своя 45-калибров „Командър“ със запънат ударник и спуснат предпазител над бъбрека си, но не в кобура за носене от вътрешната страна на панталоните, а подпъхнат лекичко между ризата и джинсите, готов за енергични действия. Беше пъхнат по този начин само заради една причина: лесно вадене. Почти не можеше да види Пек, докато наближаваше. Виждаше се само Ръс с извити силно назад ръце. Лицето на момчето беше бледо от страх и имаше вид сякаш изпитва силни болки. От време на време Пек надничаше иззад него, но бързо се скриваше зад човешкия си щит.
С добра пушка Боб вероятно щеше да го улучи в главата, но не разполагаше с такава. Имаше само своя „Командър“ и не му харесваше как шибаният „Глок“ на Пек с опасния си сложен спусък и черна муцуна беше притиснат в слепоочието на момчето.
Струваше се му се, че дългата бавна разходка напряко на сечището продължава цяла вечност. Слънцето грееше през дърветата. Птиците пееха. Тревата се полюшваше на вятъра. Изглежда, щеше да бъде един прекрасен лъчезарен летен арканзаски ден.
Приближи се, изкомандва се той. Приближи се, а после направи още десет крачки напред.
Той продължи да върви.
Още ли съм бърз, мислеше си. Ще видим дали е така.
— Достатъчно — извика Пек.
— Какво? — попита Боб и направи още няколко крачки.
— Казах да спреш — излая Пек, а пистолетът започна да се отдалечава от главата на момчето и да се насочва към Боб.