Боб спря и вдигна ръце, а пистолетът се върна обратно на врата на Ръс точно под ухото му. Боб стоеше на пет фута, а това бе достатъчно близо, за да може да види белотата на напрегнатия показалец, докато натискаше спусъка до границата да произведе изстрел и начина, по който квадратното дуло се беше забило на четвърт инч дълбочина в меката кожа между челюстта на момчето и неговия череп точно под ухото. Очите на Ръс бяха изскочили като на насекомо.
— Не е ли това мила картинка — каза Боб.
— Да ти го начукам, Суагър — каза Пек. — Днес си заминаваш, партньоре.
— Застреляй го — обади се Ръс въпреки натиска на пистолета. — Стреляй през мен и го убий.
— Млъквай, Ръс — каза Боб. — Пек, това е между мен и теб, нали така? Пусни момчето. Нека си върви. После ще можеш да стреляш по мен и ще видим кой е по-бързият днес.
— Имам по-добра идея — ухили се Пек. — Ще застрелям него, после тебе и ще се прибера у дома като голям герой.
— За кого работиш?
— Никога няма да разбереш.
От време на време надничаше иззад Ръс и само малко, да кажем, широка два инча част от лицето му, беше на показ, но едва за секунда. Като мнозина тъпаци и той беше много хитър. Не показваше нищо, по което Боб би могъл да стреля, предполагайки, че може достатъчно бързо да вкара в употреба пистолета си.
— Застреляй го — изкрещя Ръс.
— Имам малко пари — каза Боб. — Финансирам тази работа от печалбата, която изкарах от един процес преди години. Останали са шестнадесет хиляди в дребни немаркирани банкноти. Заровени са недалеч оттук. Какво ще кажеш, Пек? Парите срещу момчето. След това аз и ти си ще си видим нашите сметки. Победителят печели всичко. Защо да не изкараш малко пари?
Пек се замисли. Парите бяха леко изкушение. Но нищо не можеше да го отклони от идеята му за хубав живот.
— В никакъв случай — каза той. — Обърни се. Обърни се или, бога ми, ще гръмна момчето и ще си пробвам късмета с теб.
Ето това беше. Ако се обърне, Пек ще го застреля, а после и момчето. Ако извади пистолета, може би ще успее да улучи Пек преди той да стреля, но шансът не беше на негова страна. Но трябваше да направи нещо. Време беше. Той погледна към Ръс, който бе затворил очи, а лицето му посивяваше: прощаваше се с живота както много войници, които щяха да умрат, биха направили.
Значи това беше.
— Дръж ръцете горе — крещеше Пек в момента все по-ненормален, затъващ все по-дълбоко в лудостта — и се обърни или, бога ми, ще…
Звънна телефон.
Съвсем не на място, по средата на сечището, докато слънцето изгряваше, Ръс се задушаваше до смърт, Боб беше с вдигнати ръце, а Дуейн Пек играеше последната си и най-голяма игра, звънна телефон.
Пек се показа от изненада и Боб видя объркването в неговите очи, докато се опитваше да реши какво да прави и тогава само за част от секундата очите му неволно отскочиха надолу, за да погледне към телефона на колана си. И по времето, когато те се вдигнаха, бяха изненадани да видят не Боб, а негов размазан образ, един Боб, чиито ръце вече сякаш държаха оръжие и се вдигаха толкова бързо нагоре и сочеха към него, че не му остана време за преценка или да види ясно какво става. Пек се опита да завърти глока към стрелеца, за да го настигне, но знаеше, че никога няма да успее.
Куршумът го улучи в дясното око, разби го и мина през него, насочи се към главния мозък, разкъса го в движение и се гмурна в по-плътните му тъкани. Импулсът да натисне спусъка беше впримчен завинаги в нервната му система и не можа да стигне до показалеца. Падна назад вдървен като бронзова статуя. Коленете му бяха толкова сковани, че когато падна, отскочи. Глокът тупна на земята.
Ръс беше изненадан от изстрела, лицето му бе покрито с петна от горещия барут, а едното му око замъглено и сълзеше. Ушите му гръмовно бучаха.
Той се обърна и погледна към Пек, който лежеше напълно неподвижен.
Една дума се появи в главата му.
— Яко — изграчи момчето.
Боб вече беше коленичил до мъжа и откачи сгъваемия му мобилен телефон от колана. Гледаше го ужасен. Как ли работи?
— Бутончето под слушалата, натисни го! — изкрещя Ръс. Бързата ръка на Боб стигна до него.
— Да? — каза той гърлено.
— Пек, какво става? — чу се глас, никога нечуван, арканзаски, на който не му липсваше лустро и обаяние, въпреки че сега беше рязък от напрежение. Главата на Боб се изпразни от този въпрос. После каза, имитирайки малко по-добре Пек:
— Свърши. Пипна и двамата.
— По дяволите! — избоботи гласът. — Защо не ми се обади?
— Ъъъ… — започна Боб, но гласът прибърза напред.
— Казах ти да изпълняваш заповедите ми точно. Разбра ли това?