— Да, сър — промърмори Боб, опитвайки се да бъде невъзмутим и да говори кратко. — Съжалявам, аз…
Но гласът беше изгубил интерес и се стрелна напред към други теми.
— Генералът добре ли е?
— Аха.
— Зарови телата, закарай генерала вкъщи и изчезни за една седмица. Обади ми се другата седмица. Искам пълен доклад.
— Да, сър — отговори Боб.
Телефонът изщрака и се чу сигнал „свободно“.
43.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТГОДИШНИЯТ Никълъс Бама се ужасяваше от теста си по биология, защото не беше учил както трябва за него. Или поне не толкова, колкото се очакваше. Имаше малки дарби за определени неща. Например за математика, но не и за биология.
А мистър Бенингтън, учителят по биология в мъжкото училище „Сейнт Тимъти“, беше известен като зло и противно копеле дори по време на летния семестър, запазен за момчета, които не бяха на равнище по петте основни предмета по време на редовната учебна година.
Затова Ник изпитваше смесица от самоотвращение и страх в училищната лаборатория, докато мистър Бенингтън, едър мъж, който надничаше към света с блудкави светли очи над полумесеците на очилата за четене, се стовари отгоре му като лоша новина, която не може да се избегне.
Тестът беше раздаден.
Една дума, която го уплаши, проблясваше в текста: растителна сърцевина. Ами сега? Какво, за бога, беше растителна сърцевина? Някак си имаше усещането, че това е нещо, което знае по някакъв начин и отнякъде, но… растителна сърцевина? Усети мозъка си да се гмурва в няколкото мъчително заучени биологически понятия, но се роди само голяма празнина.
Внезапно настъпи някаква суматоха и той вдигна поглед, смаян да види директора, мистър Уилмът, и неговата мащеха, красивата Бет, класираната на второ място мис през 1986, както всички й викаха зад гърба, сериозно да разговаря с мистър Бенингтън.
— Мистър Бама? — каза мистър Бенингтън с най-добрия си фалшив английски акцент. — Имаме нужда от вашите услуги.
Ник предаде теста и послушно се затътри към предната част на стаята, незабавно навличайки си завистта на всички останали антигении по биология в лабораторията.
— Е, не си ли късметлия? — попита надменно мистър Бенингтън. — Измъкна се елегантно от още една схватка. Мадам, вземете го, нали е ваш?
Бет не беше съвсем наясно как да се държи пред лицето на това континентално високомерие, но успя да направи най-доброто, на което беше способна. Пусна толкова страхотна ледена и красива усмивка, че неуспехът й да впечатли Бенингтън веднъж завинаги доказа, че е педал. Тя кимна на Ник и двамата си тръгнаха.
— Бет, нещо не е наред ли? — попита той. — Татко добре ли е?
— Скъпи, запази загрижената си физиономия — каза тя съзаклятнически. — Казах им, че е в болница. А той е здрав като камък.
Бет съпроводи Ник по време на процедурата за подписване при излизане от училището и надолу по усойни мразовити коридори.
— Ники, тук прилича на морга — прошепна Бет. На момиче, израснало в град Фрог Джънкшън, Арканзас, нямаше начин да не му заприлича на това. После навън на слънчевата светлина, където чакаше нейната блестяща черна С класа, Ники можа да види, че е последният прибран. Близнаците на Бет Тими и Джейсън седяха отзад с кисели физиономии, защото ги бяха измъкнали от футболния лагер.
По-големият брат на Ник, Джейк, се беше изтегнал на предната седалка, а щръкналата му немита коса беше разбъркана, сякаш току-що са го вдигнали от леглото (беше точно така), и най-голямата му сестра Ейми, оперена, красива и съвършена, изглеждаше както обикновено ядосана, че са я измъкнали от работата й в тенис клуба. И то мащеха, която беше по-скоро нейна връстница, отколкото на баща й.
— Какво става? — попита Ник.
— О, нали познаваш баща си. Обади ми се в девет и каза „вземи децата“. Всички! Време е за празненство.
— Празненство? — каза Ник.
— Да, празненство. Така каза. Познаваш баща си и приумиците му.
Те минаха през града и след двадесет минути Бет ги докара нагоре по „Клиф Драйв“ до „Хард Скрабъл Каунти Клъб“, на който татко им беше мажоритарен собственик. Това беше огромна баронска сграда от червени неравни камъни и с прозорци с фронтони. Тя се издигаше на най-високата точка сред тучното царство от игрище за голф, тенис кортове и плувен басейн. Портиерът ги съпроводи през входа.
— Оттук, моля — каза той тайнствено. — Мисис Бама, Джеф ще паркира колата.
Цялата неуправляема и неумита тълпа нахлу вътре, мина през фоайето в банкетната зала, издавайки странни звуци на объркване и тревога. Какво, за бога, става?
Онова, което видяха, ги изуми.