Ръс функционираше само на адреналин. Беше излязъл от шока и сковаността, които бяха заменени от изблик на маниакална енергия.
— Чувствам се страхотно — обяви той. — „Денис“! Боже, не съм мислил, че някога ще бъда толкова щастлив, като видя това заведение! Мога да изям цял кон.
Те си поръчаха две големи здрави закуски и ги превърнаха в трохи и мазни петна. За Ръс животът след нощ толкова драматична и напрегната като тази, през която току-що бе оцелял, изглеждаше особено затрогващ и изпълнен със значение и усещания.
Той се обърна към Боб:
— Ти два пъти ми спаси живота. Спаси ни от засадата и улучи Пек в главата. Невероятна стрелба! Боже, мислех, че баща ми е добър стрелец. Беше направо невероятно!
— Шшшт! — каза Боб. — Просто се успокой. Все още имаш цял галон адреналин в кръвта. След час ще свърши и ще се почувства като лайно. Трябва да поспиш. И да оправим ожулванията. Ръс, само за сведение, нека ти кажа следното. Добре се справи. Окей? На твое място мнозина биха изгубили ума и дума. Наистина се справи добре. Баща ти би се гордял с теб.
Ръс нищо не каза.
— Е, както и да е. Следващата ни стъпка? Преди да те напусне адреналинът и да почнеш да ме ругаеш, кажи ми какво ще правим.
— Ти си геният.
— Окей — отговори Боб, — отново ще победим този човек. Сега трябва да го намерим и да пренесем битката при него.
— Кой е той?
— Откъде да знам? Знам само, че е някъде там, но не и кой е той. Някаква идея?
— Не. Единствените, които можеха да ни кажат, в момента се превръщат в тор за гората. Нямаме нищо.
— Толкова ли си сигурен?
— Най-доброто, което можем да направим — каза Ръс, — е да се върнем обратно във Форт Смит. Имаме няколко дни, докато той си мисли, че сме вън от играта и че е спечелил. Ще се върнем обратно в редакцията. Мога да ида там и да прекарам цял ден в архива. Мога да проуча Форт Смит от 1955, когато всичко това е започнало. Може би някак си ще…
Но Боб всъщност не го слушаше.
— Какво става? — поиска да разбере Ръс.
— Имаме пленник — отговори Боб и вдигна мобилния телефон на Дуейн Пек. — И мисля, че зная кой може да го накара да проговори.
Намериха онова, което търсиха в търговския център „Сентръл Мол“ встрани от авеню „Роджърс“ — мрачен храм на консумативното общество. Една от тихите религиозни ниши по дългия коридор беше посветена на мобилните телефони, пейджъри, факсове и информационните технологии на новото столетие. Двамата влязоха и за секунди Боб избра най-белия и бледен младеж, с когото да си побъбри, и скоро го впримчи с бащинска сила и чистото обаяние на сержант от морската пехота.
— Виж, ето какъв проблем имаме — каза Боб. — Бяхме на лов в гората и намерихме този телефон. Сега си мисля, че някой важен човек има нужда от телефона си. Ще ми се да науча как да му го върна. Имаш ли някакви идеи по този въпрос, младежо?
Момчето взе телефона и го огледа: „Моторола NC–50“, последният и най-скъп модел.
— Опитахте ли с автоматично набиране? — попита той.
— Не. Не съм опитвал и с повторното набиране. Ако бях натиснал бутона за повторно набиране, щеше ли да ме свърже с последния набиран номер?
— Да. Защо просто не се обадите и не видите какво ще се получи?
— Хъм — каза Боб, — значи така ще стане, нали? Нека те попитам нещо друго. От дълго ли се занимаваш с телефони?
— О, от няколко години — каза момчето. — Много интересно нещо.
— Знаеш ли какво? — каза Боб, поглеждайки с присвити очи нагоре към него, сякаш току-що му е хрумнала страхотна идея. — Обзалагам се, че ако натисна повторното набиране и ти чуеш звуците, докато избира номера, можеш да ни ги разчетеш. Нали знаеш числата, които съответстват на звуците?
Момчето придоби леко смутен израз.
— Мисля, че това не е законно — каза то.
— Така ли? По дяволите, не знаех.
— Нали е само за да върнете телефона? — попита момчето.
— Да, разбира се. Определено искаме да върнем телефона на законния му собственик.
Момчето го взе, вдигна го до ухото си и натисна бутона за повторно набиране.
Телефонът избълва поредица тънки мелодични писукания, подобни на бърборенето на робот.
— Добре — каза то. — Номерът е с 800. Ще опитам отново, за да мога да се съсредоточа върху последните седем цифри.
Той отново натисна бутончето.
— Мисля, че е 045–1643. Нека опитам още веднъж.
Писуканията отново се изляха.
— Точно така. 1–800–045–1643.
— Какво ти говори това?
— О, нищо. Никога не бях чувал за централа с 045. Изобщо не бях чувал за централа, започваща с нула. Не е оттук. Никога не съм чувал за такава.