— И това е истината?
— Чистата. А сега майната ти, прави каквото искаш.
— Знаеш ли какво, Ред?
— Какво?
— Грешиш.
Настъпи дълга тишина. След това Ред се обърна и се втренчи в снайпериста.
— Да ти го начукам.
— Не, аз да ти го начукам, защото бъркаш. Играли са си с теб като с пумпал. И с баща ти също.
Отново настъпи дълго мълчание.
— Вчера — продължи Боб — щях да ти повярвам. Щях да те гръмна и щях да се прибера вкъщи щастлив. Но не и днес.
— Какви ги говориш? — попита Ред, а очите му се присвиха от съсредоточаване.
— Не е ставало дума за земята и се обзалагам, че ако си искал, много лесно си могъл да разпердушиниш тази история. Обзалагам се, че датите не съвпадат, парите не излизат и изобщо нищо не се връзва както трябва. Така са ти обяснили, защо семейството ти се е набъркало, но не е съвсем вярно. Тази история е за прикритие. Не само защото баща ми обичаше земята си и за нищо на света не би се преместил.
— Тогава защо? — попита Ред.
— Заради едно момче, което не е искало да си плати глобата за превишена скорост.
Отново настъпи продължително мълчание и Ред оглеждаше Боб от горе до долу, а яростта му донякъде бе укротена от любопитство.
— За какво говориш?
— На 19 юли 1955 в 12,28 на обяд баща ми е глобил едно осемнадесетгодишно момче, защото карало с осемдесет и две в район с ограничение петдесет мили на едно място по шосе 88 между Блу Ай и град на име Инк, известно като Литъл Джорджия. Онова, което баща ми не е знаел, е, че момчето карало бързо, защото току-що било изнасилило и убило малко чернокожо момиче на име Шайрил Паркър, петнадесетгодишна, в Литъл Джорджия, която представлява нанос от червена глина. Бил я качил в Блу Ай на връщане от една среща в църквата. И защо се качила в кола с бяло момче, въпреки че майка й й казвала никога да не го прави? Защото срещата била за гражданските права и тя срещнала бял човек, който повярвал в нея и нейната борба. Така че тя се научила да не мрази белите момчета и това я убило. Ред го гледаше втренчено.
— Кое е било това момче? — попита той.
— Харвардско момче. Отгледано във Вашингтон. Син на могъщ политик. А то самото препълнено с амбиции. — След това се обърна и посочи към човека на пейката.
— Той — каза Боб.
Ред се обърна и погледна в лицето на приятеля си, син на бащиния му приятел.
— Холис?
Холис Етъридж се изправи.
— Холис, ти? Ти?
— Лъже.
— Отишъл си вкъщи паникьосан и разказал на баща си. Баща му, конгресменът Хари Етъридж, Шефа Хари Етъридж, бидейки човекът, който е бил, не могъл да си представи животът на момчето му да бъде съсипан от дребна грешка с някакво малко чернокожо момиче. Така че бързо преровил източниците си и измъкнал Френчи Шорт, който преместил тялото на момичето, за да го махне от Литъл Джорджия и да скалъпи лъжливи доказателства срещу най-светлокафявото момче, което успял да намери. Казвало се Реджи Джерард Фулър и било екзекутирано за това престъпление. Проблемът бил щатският пътен полицай. Можели да махнат глобата от архива, но не и от главата на полицая и знаели, че той ще сметне две и две. Знаели са от самото начало, че трябва да убият полицая, но по начин, който да не бъде подозрителен и да не предизвика подробно следствие за последните му дни и за което да има подръка достоверно обяснение и удобен убиец. Така на сцената се появили Джими Пай, бъдещият Джими Дийн, и Джек Прийс, снайперистът. И всичко това заради него. За бъдещия вицепрезидент на Съединените щати.
— Няма доказателства — обади се Холис. — Всичко това са лъжи. Всички политически лица са свикнали със слухове като този. В съда ще ти се изсмеят. Ред, това са глупости. Направо нищо. Няма никакви доказателства.
— Имам това — каза Боб и вдигна стария кочан с глоби. — Твоят подпис. Часът, датата, мястото. Всяка съдебна лаборатория може да потвърди възрастта на хартията и мастилото. Днес е толкова сигурно доказателство, колкото и тогава: поставя те на местопрестъплението по времето, когато е извършено. Ще те сложи на електрическия стол и днес, както щеше да го направи преди четиридесет години. А сега проклетият ти баща го няма, за да използва контактите си. А ако баща ми бе имал дни да живее, щеше да направи връзката и да те вкара в килията на смъртниците.
Той вдигна пистолета и го насочи в красивата глава на Холис. Холис коленичи.
— Моля те — каза той.
— Знаеш ли колко злини роди тази нощ? Познаваш ли хората, които умряха? Схващаш ли каква лавина на разрушение освободи? Знаеш ли колко живота бяха съсипани, прекъснати или отровени заради тази нощ? Защо? Защо? Тя присмя ли ти се?