Разговаряха три часа.
Слънцето се скри зад бледите облаци. Денят беше сив и мрачен. В далечината затворът се показа лъскав и бял — единственият източник на светлина в този мрачен ден. Както винаги приличаше на онова, което не беше. Един магически град с омагьосан замък.
Високият слаб мъж се изкачи по мърлявия нисък хълм. Около него оклахомските поля се простираха чак до хоризонта. Той вървеше по пътечките между гробовете, виждайки имената на отдавна забравени хора. Лоши мъже, които бяха извършили ужасни неща и сега лежаха неоплаквани в този забравен край на Америка. Вечният вятър свиреше и вдигаше облаци прах, който се въртеше по земята и между надгробните камъни.
Най-сетне стигна до този, който търсеше.
На него пишеше само „Ламар Пай“. И „1956–1994“.
— Този — каза някой — беше зъл.
Боб погледна и видя стария чернокож затворник, който беше тук и преди, когато Ръс му показа мястото.
— Не идвахте ли и преди няколко месеца? — попита негърът, а лицето му се присви в усилие да си спомни.
— Да, идвах.
— И тогава търсехте стария Ламар, нали?
— Дойдохме да видим Ламар. Така е.
— Тук не се отбиват много хора. Вие сте единственият, който някога е идвал да види Ламар. Щях да си спомням, ако бяха идвали и други. Не, само вие и момчето.
Боб гледаше надгробния камък. Нямаше какво толкова да се види. Просто един плосък камък, обрасъл и прашен. По него личаха въздействието на прахта и времето.
— Едно много, много лошо момче — каза затворникът. — Най-лошото момче в панделата. Живя лошо и лошо умря. Зъл до мозъка на костите си. Зъл от началото до края.
— Беше копеле — вметна Боб, — никой не може да го отрече.
— Зло в чиста форма — каза негърът. — Вярвам, че Бог ни го прати, за да ни покаже какво е злото.
— Може и да е така — каза Боб, — но от това, което научих, някой е свършил добра работа да му го набие с бой. Бих казал, че хората са вложили злото в него, а не Бог. Така става, когато нямаш никой да ти помага или да го е грижа за теб.
Старецът го гледаше и не знаеше какво да каже.
Чу се пърпорене на двигател и двамата мъже се обърнаха, докато един трактор с багер тежко се приближаваше по пътя от затвора, следван от дълга черна катафалка.
— Какво, по дяволите, става? — попита затворникът.
Боб бръкна в якето си и извади един документ.
— Ето. Трябваше да го дам на надзирателя, но го няма, така че предполагам, ще трябва да го дам на теб.
Старецът разгъна листа с любопитство, забърка се за очила и се опита да разбере какво пише.
— Това е официална заповед за ексхумация — каза Боб. — Ще закараме Ламар в Арканзас. Ще бъде при баща си.
Очите на стареца бяха пълни с неразбиране, но не получи повече обяснения.
Боб се обърна и тръгна надолу по хълма, където го чакаха жена му и дъщеря им.