— Да, ИКИН4?
— Били е потен.
— Да, детенце, потен е. Накарахме го хубаво да се покрие с пяна. Просто една добра тренировка. А сега ще го охладим.
— Днес ли ще дойдат да го вземат?
— Да, скъпа, днес ще дойдат. Сега е по-добре. Няколко белега, малко изгубено зрение, но като изключим това, е наред. Помогнахме му да го преживее.
— Били ще ми липсва.
— И на мен също. Но той трябва да се върне към своя живот. На онова момиченце Сузи той също е липсвал през последните четири седмици. Сега е неин ред да бъде щастлива.
ИКИН4 беше с джинси, гуменки „Кидс“ и трикотажна спортна ризка. Както всички деца, които прекарват по-голямата част от времето си в обори сред коне, тя беше мръсна и щастлива. Топуркаше до баща си, докато той развеждаше Били в бавни успокояващи кръгове из заграденото място, докато най-накрая дишането на животното се нормализира.
— Тате, ще го измиеш ли?
— Ще ми помогнеш ли, сладурче?
— Да, тате.
— Ти си толкова голямо момиче, ИКИН4 — каза Боб, а лицето на дъщеря му се сви и се разля в усмивка.
ИКИН4 хвана коня за оглавника и го затегли към обора, където направи усилие да го върже за едно въже. Голямото животно напълно се подчини на господарските й заповеди. Не му даде възможност за съпротива и не се отказа.
— Хайде, ти голямо старо глупаво нещо — извика тя, бутайки го по рамото, за да тръгне назад. Донесе друго въже и го закачи за оглавника, завързвайки сполучливо коня в средата на една клетка.
— Тате, мога ли да му дам морков?
— Скъпа, нека първо свърша.
Боб пусна маркуча и приготви кофа сапунена вода, после се приближи до коня и започна ритмично да го трие с гъбата: от врата към холките, оттам по гърба и надолу по всеки мускулест крак.
— Тате — обади се момичето.
— Да, скъпа?
— Тате, имаше един мъж.
В първия момент Боб нищо не каза. В очите му се появи гняв, пламна малък огън.
— Един мършав мъж. Гъста черна коса, мургав. С ревностен вид?… Тате, какво е ревностен?
— О, сякаш галопира, а всъщност просто си стои неподвижен. Никаква усмивка. Лицето му стегнато като юмрук.
— Да, тате. Точно така.
— Къде го видя?
— Беше паркирал долу на пътя, където тази сутрин ме остави автобусът. Розалита го погледна и той обърна глава.
— В пикап? Бял?
— Да. Познаваш ли го? Мил ли е? Усмихна ми се. Мисля, че е мил.
— Той е просто едно глупаво момче с идеята, че мога да го направя богат и известен. Ще се умори и ще се махне. Мислех, че е разбрал, но предполагам, че е по-упорит, отколкото ми се стори.
Никога ли няма да го оставят на мира? Проклетата ти снимка се появява на корицата на списание и целият свят започва да си мисли, че имаш достатъчно тайни да напишеш бестселър. През годините край нямаха задниците, които бяха идвали при него. Как го бяха намерили? Като че адреса му го имаше в някакъв шантав интернет сайт и всички неудачници и луди идваха да душат наоколо. Някои от тях дори не бяха американци. Проклетите германци бяха най-гадните. Предложиха му пари, каквото си поиска, за интервю. Но вече бе приключил с това. Имаше възможно най-лошата слава и това му беше достатъчно. Край на всичко.
— Той досажда ли ти?
— Не. Само се усмихна.
— Ако го видиш пак, ми кажи. Аз ще поговоря с него и той ще си тръгне. Иначе просто ще изчакаме, докато сам се умори и се махне.
Мнозина от тях просто изчезваха след известно време. Идеите им бяха толкова абсурдни и зле оформени. Някои от тях дори не искаха да пишат за него, за да направят пари. Просто искаха да го видят и да почерпят нещо от присъствието му. От това, което е бил животът му. Такава глупост. Животът му не беше нито паметник, нито символ, нито модел: това просто бе неговият живот.
Изглежда, момчето беше изчезнало за известно време. После една вечер се върна, седнал търпеливо в пикапа си от другата страна на пътя. Джули се беше върнала, бяха вечеряли и седяха на верандата, пиеха леден чай, наблюдавайки как слънцето залязва зад ниските планини в съвършен покой.
— Упорит е.
— Проклето глупаво момче.
— Поне се държи на разстояние. Има възпитание.
Хората, които бяха идвали по-рано, направо влизаха с колите си в двора, изскачаха от тях и започваха да предлагат договори, разполагаха прожектори за камерите, ръкуваха се сърдечно, уверени, че са попаднали на нещо голямо. Че най-накрая са открили Елдорадо. Боб няколко пъти се беше обаждал в полицейското управление. Последният път беше за германците, които излязоха крайно противни.