— Няма да си иде. Започва да става малко неприятно. Горката ИКИН4. Не искам да почне да си мисли, че така ще израсне.
— О, тя може да се справи с това. Ще й помогне да разбере, че баща й е необикновен човек. Мисля, че й осигурява нещо малко по-различно.
Суагър погледна жена си. Красива беше с тена и русата коса, в която бяха започнали да се появяват сиви нишки. След като се върнаха в Аджо, тя не носеше нищо друго освен джинси, тениски и ботуши. Тя също бачкаше здраво. Боб си помисли, че работи повече от него, и това казваше много.
— На колко години е според теб?
— Около двадесет и две. Ако иска приключения, да се запише в морската пехота. Може да изкара няколко седмици на остров Перис. Не трябва да виси там, да плаши детето и да ме прави още по-раздразнителен, отколкото съм.
— Не зная защо, но ми се струва различен.
— Малко ти напомня за Дони. Заради това — каза Боб, изричайки името на първия й съпруг.
— Да, предполагам, че е така. Той е плах и несигурен като Дони.
— Дони беше добро момче — отбеляза Боб. — Най-добрият. — Дони почина в ръцете му, бълвайки кръв на малки ручейчета от рана в дробовете, с очи приковани в нищото. Гърчеше се в ужас от него, а лявата му ръка се бе впила болезнено в бицепса на Боб.
Дръж се, Дони, Исусе, санитар. Санитар! Мамка му! Санитар! Дръж се, всичко ще се оправи, кълна се, ще се оправи.
Но не се оправи и нямаше санитари. Боб беше увиснал отвън на канавката, хълбокът му беше размазан от същия майкоебец, а Дони бе дошъл за него и получи следващия куршум право в гърдите. Спомняше си отчаяния натиск на пръстите му, докато момчето се вкопчваше в него, като че Боб бе самият живот. После пръстите омекнаха и гъргоренето спря.
Боб мразеше, когато такива неща се връщаха в спомените му. Понякога можеш да го контролираш, но понякога не. Около него се спусна мрак. Някога това щеше да е време за пиене.
— Съжалявам — обади се тя. — Не трябваше да го споменавам.
— Няма нищо. По дяволите, мисля, че мога да ида и да му кажа в лицето да се разкара оттук и да престане да си пилее живота.
Той стана, отправи й малка стегната усмивка и тръгна надолу по пътя, който водеше до къщата. Момчето беше от другата страна на шосето в един стар Форд F–150 и просто си седеше. Видя, че Боб идва, а Боб видя, че се усмихна. Момчето слезе от пикапа.
— Какво, по дяволите, искаш? Кажи си репликите.
Момчето застана пред него. Да, малко над двадесет, дългурест, с гъста рошава коса и изнежения изглед на колежанин. Носеше джинси и модна риза с къси ръкави с някаква емблема на гърдите.
— Съжалявам — каза то. — Това беше глупаво. Но не знаех как по друг начин да говоря с вас. Помислих си, че ако ви покажа, че имам сериозни намерения, ако ви дам да разберете, че съм тук, ако не насилвам нещата и не се държа като смахнат, казват, че сте много свестен човек, както и да е, сметнах, че накрая ще ми разрешите да говоря с вас.
— Това не е интервю. Не давам интервюта. Каквото е направено, е направено и то е мое и на никого другиго.
— Кълна ви се, не ме интересува 1992… Също така не правя от онези книги за герои. Никакви неща за Виетнам. Това свърши и е най-добре да бъде забравено. Да оставим мъртвите да почиват в мир… Не е за Виетнам. Не съм дошъл заради Виетнам. Но наистина е заради мъртвите.
Двамата стояха доста дълго лице в лице. Полуздрач. Слънцето се спускаше зад планините, оставяйки един празен свят от сива светлина и тишина. Мъртвите. Моля, оставете ги на мира. Каква е ползата? Каква полза може да има? Защо това момче ще застава пред него и ще твърди, че представлява мъртвите? Той също познаваше много от покойниците.
— По дяволите, хайде изплюй камъчето. Книга? Искаш да напишеш книга?
— Да, искам да напиша книга. И да, тя е за един голям американски герой, и да, той е от Блу Ай, Арканзас, и да, той е от онези хора, каквито вече не се раждат.
— Никакви книги — каза Боб.
— Поне ми позволете малко да обясня — каза момчето. — Големият американски герой се казва… казваше се Ърл Суагър. Получил е Почетния медал на Конгреса за случилото се на Иводжима на 22 февруари 1945. На третия ден след началото на операцията. После се върнал у дома и станал моторизиран полицай в Арканзас. На 23 юли 1955 той е водил престрелка с двама въоръжени бандити, които се казвали Джими и Бъб Пай. Убил е и двамата.
Боб се загледа строго в момчето.
— И те също са го убили. Баща ви. Искам да напиша книга за баща ви.
4.
ЪРЛ ВЪЗЛОЖИ на Лем да остане при тялото, докато не дойдат щатските детективи и съдебният лекар. Той се върна при патрулката си и забеляза Джед и Лъм Поузи, облегнати на капака на колата на Поп Дуайър, смеейки се високо като стари пияндета. Обаче когато забелязаха мрачния му вторачен поглед, бързо изтрезняха. Лицето на Джес се беше подуло грозно. Имаше вид, сякаш е глътнал грейпфрут, жълт и гнил. Но Джед беше корав планински боклук. Можеш да го биеш с часове, без наистина да счупиш нещо.