Скоро мина покрай най-впечатляващата сграда в квартала на цветнокожите — погребалното бюро „Фулър“. Това беше стара южняшка къща от времето, когато в тази част на града още живееха бели. Беше сгушена под брястове, а малко по-надолу се намираше втората най-представителна сграда. Това бе една църква, обшита с бели дъски. А след нея най-накрая на една засенчена от дървета улица живееше малобройната негърска средна класа.
Къщата на семейство Паркър беше третата отдясно, също покрита с дървена обшивка. Имаше веранда, а на нея дървени решетки, обвити от бели глицинии. Верандата беше малка, но добре поддържана. Мисис Паркър дирижираше църковния хор. Съпругът й, Рей, беше чиновник в газовата компания — единственият цветнокож, работещ там.
Ърл беше едновременно радостен и тъжен, че не вижда други полицейски коли. Това означаваше, че ще може да говори със семейство Паркър без присъствието на множество едри бели мъже със значки и пистолети, което щеше да ги накара изплашено да млъкнат или най-малкото — да ги принуди да се държат предпазливо, както правеха негрите в присъствието на повече бели хора. Но това също така означаваше, че сам ще трябва да им съобщи новината. Може би трябваше да повика онзи пастор.
Той паркира, усещайки погледите върху си. Майката на момичето стоеше на верандата. Кожата й изобщо не изглеждаше кафява, а пепелява. Чертите й бяха опънати, сякаш е била ударена, и дишаше тежко.
Той свали шапката си, докато я наближаваше.
— Мисис Паркър?
— Намерихте ли… намерихте ли момиченцето ми?
— Мисис Паркър, най-добре ще е да седнете. Докато седнете, може би ще ми разрешите да извикам пастора.
— Мистър Ърл, какво се е случило? Моля, просто ми кажете. О, боже, просто ми кажете.
— Мадам, съжалявам. Дъщеря ви е починала. Някой е намерил причина да я убие. Мадам, намерихме я встрани от пътя на около дванадесет мили от града.
— О, боже — каза жената. — О, боже, боже, боже. Ооо, защо ме подлагаш на такова изпитание? Той знае, че го обичам. Боже, обичам те, боже. Амин. Наистина те обичам.
Тя започна да хлипа и да се люлее напред-назад на стола. Често се говореше и Ърл наполовина вярваше, защото никога не го беше проверявал, че черните не чувстват скръб и болка като белите хора. Че в тяхната психика има нещо недоразвито. Но не и тук: в това нямаше нищо негърско. Мисис Паркър позволи на известието да нахлуе с ужасяващата си сила в нея. Спомни си, че е виждал мъже да се отдават на скръбта по този начин там, в Тихия океан. Просто я оставяха да се излее с рев от тях над загиналите. Сети се за собствения си син и как би се почувствал, ако изгубеше това малко момченце. Искаше му се да докосне жената, някак си да я утеши, но никога не се получаваше, когато хора с различен цвят на кожата се докосват.
— Съжалявам, мадам.
— О, господи — промълви тя.
Той се приведе и влезе в къщата, която беше тъмна и спретната. Намери телефона и вдигна слушалката.
— Оператор.
— Бети, Ърл Суагър е.
— Ърл, какво правиш в негърския квартал? Това е номерът на мисис Паркър.
— Имат неприятности. Свържи ме с пастор Хеърстън.
Бети го прехвърли и той каза на пастора, който обеща, че ще се обади на сестрата на мисис Паркър и на леля й и ще дойде след няколко минути, за да се погрижи за нея. Ърл излезе обратно на верандата, където все още седеше жената.
— Мистър Ърл, как е умряла дъщеря ми?
— Гледката не беше много хубава. На мен ми се струва, че някой я е удушил или пребил. Не мисля, че е страдала дълго.
— Била ли е… нали разбирате, той…
— Страхувам се, че го е направил, мадам. Нали знаете, тия животни се разпалват и просто не могат да се владеят.
— О, божичко — каза мисис Паркър. — Той ни взе и последното. Всичко ни взе.
— Детето ви е на небето, където вече не го боли — каза Ърл. — Утре с вас ще разговаря някой от полицията. Ще искат да научат кога е излязла, с кого е била, кои са й били приятели.