— О, мистър Ърл — каза тя, — толкова съжалявам.
— Недей да съжаляваш, Иди — отговори той. — Джими сам е взел решението си. Това е напълно сигурно. Този път ще трябва да си плати сметката до цент. Само се надявам да няма повече убити.
Той си представи Джими да налети на някого като Бъди Тил и неговия автомат. Всичко щеше да е в коса и кръв и бог да е на помощ на човека, който попадне между тях. Ърл потрепери.
— Това проклето момче — каза Кони Лонгейкър. — Винаги е бил прекалено красив за собственото му добро. Прекарал е прекалено много време да се гледа в огледалото. Никога не се доверявам на мъж, който харесва онова, което вижда в огледалото, повече, отколкото всичко извън него. Иди, имаш нужда от солиден мъж. От истински мъж. Жалко, че Ърл вече е женен и има момченце. Ренс казваше, че Ърл Суагър е най-добрият мъж, който някога се е раждал в окръг Полк. И това беше преди войната!
— Стига, мис Кони — прекъсна я Ърл. Тя обичаше да казва предизвикателни неща и да гледа как хората зяпват.
— Е, ако аз бях млада жена, Ърл щеше да е моят избраник.
— Иди, трябва да говоря с теб. Трябва официално да ти задам няколко въпроса. Искат да остана тук, в случай че Джими се насочи насам.
— Това глупаво момче е на път за Холивуд, ако питаш мен — каза Кони. — Никога повече няма да го видим по тези краища. Е, за малко ще ви оставя насаме. Трябва да се погрижа за някои неща. Ърл, бъди внимателен с нея.
— Да, мадам — отговори полицаят.
Той и Иди отидоха и седнаха при прозореца. До нея винаги се чувстваше тромав и несръчен. Можеше да чуе как ботушите и коженият колан с кобура поскърцват. Усещаше револвера си „Колт Трупър“ тежък до невъзможност.
Той извади бележника си и прелисти десетте страници с бележки, които си беше водил за Шайрил Паркър.
— Иди, Джим свърза ли се с теб?
— Не, мистър Ърл. Последния път, когато говорих с него, беше преди три седмици. Изглеждаше добре. Беше нетърпелив да излезе. Преди седмица получих много мило писмо. Много се вълнуваше за дъскорезницата. Пишеше, че още преди 1960 ще стане негова!
— Да ти е споменавал, че се е сприятелил с някого в затвора?
— Не, сър.
— Понякога младо момче като Джими може да си падне по някои закоравели престъпници и те да променят мисленето му. Не ти е споменавал някого, нов приятел или нещо подобно?
— Не, сър.
— Сега трябва да ми кажеш. Това няма да бъде предателство. Той уби няколко човека. Ще трябва да си плати. Трябва да си плати като мъж. В този момент това е най-доброто, което може да му се предложи. Безопасно предаване, честен процес.
— Ърл, това е, което искам. Никога не съм искала някой да пострада. О, Ърл, истина ли е? Че е убил четирима души?
— Така казват. Поне четирима свидетели са го разпознали. Него и Бъб.
Иди вдигна очи към слънчевата светлина, идваща от другата страна на ливадите.
— Горкият Бъб — каза тя най-накрая. — На мравката път правеше.
Джими, Джими, Джими, помисли си Ърл с горчивина. Глупако. Защо, по дяволите, ти трябваше да отидеш и да направиш това? За какво?
— Днес не ти се е обаждал?
— Не. Мистър Ърл, истината е, че никога повече не искам да чувам за него. Не мога да го понеса. Прекалено ужасно е. Трябва да замина и да започна отначало.
Той видя, че плаче. Тя обърна глава.
— Мистър Ърл, трябва да ти кажа. Омъжих се за Джими, защото бях лоша. Позволих му…
— Не трябва нищо да ми казваш. Това си е твоя работа.
— Бях бременна. Нямах избор и не го обмислих. Бебето ми трябваше да има баща.
От лявото й око се стичаше самотна сълза.
— Никой друг не знае освен мис Кони. Това щеше да убие бедната ми майка.
— Никой никога няма да узнае — успокои я Ърл.
— Не. Изгубих бебето. Пометнах преди месец. Бебето го няма. Изгубих бебето си и сега съм омъжена за убиец. О, Ърл!
— Няма защо да се тревожиш за това — успокои я той. — Ние можем да оправим…
Звънна телефонът.
— Да вдигна ли?
— Вероятно е за мен.
Тя отиде, вдигна слушалката и не, не беше за Ърл.
— Джими е — прошепна тя.
5.
МОМЧЕТО СЕДНА на верандата заедно с Боб и Джули.
— Моля те, донеси му нещо за пиене — каза Боб. — Казва, че иска да напише книга за баща ми.
— Искаш ли лимонада? Диетична кола? В къщата няма никакъв алкохол.
— Аз съм пияница — обясни Боб. — Не мога да го държа около себе си.
— Диетична кола — избра момчето.
Боб го зяпаше. Какъв беше? Нещо като пратеник на мъртвите? Кой ли е говорил с него за баща му? Боб се почувства странно развълнуван, не точно уплашен, но неспокоен и несигурен. Не че момчето изглеждаше с тежък характер или опасно. Точно обратното: носеше очила с телени рамки и изглеждаше малко несигурно. Това беше държане, което Боб беше виждал у момчета, които трябваше да поведе в битка. Защо аз? Защо изобщо някой? Защо?