Очите на Боб се плъзнаха по равносметката от отдавнашната престрелка.
Той я подаде на жена си.
— Мисля си — каза той, когато тя прочете изрезката, — че този Ламар Пай, който е застрелял всички тези хора в Оклахома, е бил негов син. Така предполагам. Вярно ли е?
— Да — отговори Ръс.
— … бил е син на човека, който уби татко ми.
— Нали разбирате… — започна Ръс.
— Между другото — сухо вметна Боб, — тогавашните вестници не бяха по-добри от днешните. „Газет“ е голям вестник от Литъл Рок и не знае нищичко за Западен Арканзас. Разбрали са погрешно един факт. Написали са северно от Форт Смит. А беше на юг. Затова не им вярвам.
— Ами — започна Ръс малко объркан, — ъъъ, да, стават грешки. Ъъъ, но ако аз напиша книга за Ламар Пай, какво е отнел на хората и откъде е… е, тя трябва да започне с вечерта на 23 юли 1955. Всичко започва през онази нощ: животът на Ламар и какво е излязло от него. Дали е нещо генетично — какъвто бащата, такъв и синът? Може би е така. Джим Пай е бил престъпник и убиец и синът му е престъпник и убиец. От другата страна са Ърл Суагър, герой от войната и почтен човек. И неговият син. Герой от войната и почтен човек.
— Баща ми беше човек на честта — каза Боб. — А аз просто бях морски пехотинец.
— Но всичко започва през онази вечер. Всичко: твоят живот, животът на Ламар, онова, което си направил, и стореното от Ламар. И това, дето се случи на онези хора в Оклахома, които никога не бяха чували за Джим Пай…
— Джими Пай — поправи го Боб. — Викаха му Джими.
— Да, както и да е. Хора, които просто са попаднали в яростта, която Джими е предал на сина си и заради която е умрял. Може да стане страхотна книга. Жалко, че някой голям писател не се е сетил. Но аз съм човекът, който се сети, и ще я напиша. Ще я озаглавя „Американски мъже“. Ще бъде изследване за живота на Джими Пай и Ърл Суагър и историята на сина на Джими, Ламар, и на бедния стар Бъд Пюти, ченгето, което се сблъска с него и го уби. Паралелите са толкова невероятни. Две лоши момчета, току-що излезли от затвора — баща и син. Двама сержанти от щатската полиция. Два въоръжени грабежа. Престрелки от упор, плашещи и опасни. Това е… това е страхотна книга.
Боб само го гледаше.
— Няма да има нищо общо с 1992 и какво се е случило с теб, както и с кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“ и цялата тази история — увери го Ръс. — Няма да бъде за Виетнам. В нея ще стане дума за наследственото насилие, предадено от едно поколение на друго. И за двамата полицаи, които са го спрели. Които са се изправили и са казали: бога ми, стига толкова. Това трябва да свърши сега. Още тази вечер. Баща ти, който си даде живота, и моят, чиято глава се обърка заради това.
Боб се съмняваше, че в който и да е миг от дългите им, изпълнени с насилие нощи някой от сержантите си е казал: „Бога ми, стига толкова. Това трябва да свърши тази вечер.“ Филмите така биха го показали. По-вероятно всеки от тях си е мислил: „Исусе, не позволявай да ме убият тази вечер.“ Но филмите никога не успяваха да покажат тази част както трябва.
— Боб — обади се Джули, — би било хубаво да отдадеш дължимото на баща си. Той би могъл да получи уважението и почитта, които заслужава, дори сега, четиридесет години по-късно.
— Какво искаш от мен? — попита Боб.
— О, ами, предполагам, в общи линии твоята благословия. И в по-малка степен помощта ти. Надявах се да те интервюирам за баща ти. Надявах се да споделиш с мен спомените си за него. Не само за онази нощ и времето след това и всичко, което си спомняш или знаеш, а, общо взето, какъв човек е бил. Такива неща. Освен това предполагам, че трябва да има някакви документи, които са у теб. Фотоалбуми, може би други статии, писма. Не знам. Каквото и да е, с което да предам събитията, да ги съживя и пресътворя.
— Хъм — промърмори Боб уклончиво.
— И накрая, малко помощ, нали разбираш, за да накарам другите да говорят. Зная колко неохотно говорят хората с непознати. Особено с по-млад човек от друг край на страната, въпреки че Лотън, Оклахома, откъдето съм аз, не е чак толкова далеч от Блу Ай и Форт Смит. Но с едно телефонно обаждане или препоръчително писмо… Виж, това трябва да са устни спомени. Едно от първите неща, които научих, е, че през 1994 пристройката на съдебната палата на окръг Полк е изгоряла. А това е мястото, където са се съхранявали всички досиета и веществени доказателства от процесите. Докладите от следствените действия, медицинските доклади. Всички тези неща. Разполагам с вторичните източници от вестниците, но искам да говоря с хората. Дори писах на арканзаския конгресмен и на двамата сенатори, както и на някои други хора с надеждата да ми отворят вратите. Получих само общи отговори, но ако Боб Лий Суагър ми помага…