Той спря. Беше свършил.
— Това е. Това е всичко, с което разполагам. Свърших. Ааа, защо не си помислиш? Нали разбираш? Да го обмислиш. Аз не съм търговски пътник. Мразя да продавам каквото и да е. Също така искам и ти да си спокоен.
— Ами — започна Боб. — Виж, бих могъл да те излъжа и да кажа да, остави ме да помисля и ще видим дали ще можем да изиграем тази партия. Но ето ти веднага отговора ми: не.
— Боб…
— Джули, не. Остави ме да говоря. Не мога да го направя. Всичко това е приключило. Погребах татко си и продължих по своя път. Не бих могъл да го съживя с говорене пред някакъв магнетофон. Тези спомени… човек не си ги дава за нечия книга. Това изглежда… неприлично.
Момчето го понесе храбро.
— Дааа — каза то. — Е, поне си последователен. Но ми позволи да кажа, че щях да се опитам да отдам почит на баща ти. За мен той е герой. Никога не е напускал семейството си. Но връщането в миналото е болезнено и какъв е смисълът да направиш от някакво момче, за което никога не си чувал, публикуван автор? Окей. Ааа, аз вероятно въпреки това ще продължа по някакъв начин. Някак си се чувствам задължен. Всъщност напуснах работата си и съм решен да стигна до края. Такааа… съжалявам. Благодарен съм ти за времето, което ми отдели, и за откровеността.
— Ръс, желая ти успех. Изглеждаш човек на място. Баща ти сигурно е страхотен човек. Съжалявам, че ви е напуснал.
— Да. Е, мисля, че е време да тръгвам.
Той стана и внимателно протегна ръка, която Боб стисна и след това се обърна и слезе от верандата, поемайки към своя пикап.
— Боб — попита Джули, — сигурен ли си…
Боб се обърна и тя видя на лицето му нещо, което никога преди това не бе виждала. Осъзна, че това е страх.
— Не мога да се върна там — отговори той. — Не мога да се изправя срещу всичко това. Тогава едва не ме уби. Уби майка ми. По-добре да си остане приключено и забравено.
6.
— О, БОЖЕ, ДЖИМИ — каза тя.
Гласът идваше от много далеч, но когато Ърл се приближи, чу да става по-ясен и долови познатия ритъм на говора на младия мъж, когото беше гледал как расте.
— Скъпа, мили боже, толкова съжалявам — казваше Джими. — Такава каша забърках, господи, просто изгубих контрол.
Ърл се рееше около Иди, чувствайки се огромен и безпомощен и вбесен от това, което Джими й причиняваше.
— Джими, моля те, не наранявай никого повече.
— Обещавам ти, няма.
Ърл се опита да си пробие път през яростта си: какво да направя? Кой е умният ход? Винаги беше толкова сигурен, винаги действаше решително и точно във всякакви положения: от ловджийски лагер през сражение до която и да е от стотиците полицейски дилеми. Но сега се чувстваше муден, глупав и безпомощен. Опита се да накара мозъка си да заработи.
Това си беше почти бягство от затвора и в повечето от тези случаи стандартната процедура бе да се подслушват домовете на онези бегълци, които най-вероятно ще се обадят и след като бъде засечено мястото, ги нападаха. Но дали управлението е имало време да инсталира „бръмбар“? Обирът стана около обяд. Сега беше четири. Само няколко часа. Не вярваше да са успели.
Но имаше и още нещо. За Бети Хил, телефонистката, се знаеше, че подслушва, когато местеше жаковете по телефонния номератор в окръг Полк. Може би и сега подслушваше. И ако е така, на кого щеше да се обади? На шерифа? Може би на самия Ърл!
— Разбери къде е — прошепна той на Иди.
— Боже мой, Джими, къде си?
— В обществен телефон край някакъв универсален магазин близо до Мълбъри. Той е отзад и никой не може да ни види. Зарязахме две коли и сега си взехме друга.
— О, Джими. Ще те хванат. Знаеш това.
— Скъпа, слушай. За мен всичко свърши. Ще трябва да си понеса последствията. Свършен съм. Край за мен. Ти си свободно момиче. Обичам те, но не трябва повече да държиш на мен. Нямаш полза от това. Скъпа, аз престъпих границата и вече не мога да се върна.
— О, Джими, Джим…
— Слушай, проблемът е Бъб. Боже, момчето не е направило нищо, което да не съм му казал. Той е отвън в колата и плаче за майка си. Не искам да говорят, че са убили Бъб заради мен или са го вкарали в затвора.
— Джими, аз…
— Скъпа, искам да намериш мистър Ърл. Той ще знае какво да направи.
— Мили, той е тук.
— О, слава богу! Дай ми го!
Ърл взе слушалката.
— Джими…
— Ърл, не си хаби дъха да ми казваш как съм оплескал нещата. Боже, боже, зная.
— Какво, по дяволите, се случи?
— Ърл, исках капитал. Исках да ида в Лос Анджелис и да стана филмова звезда. Не исках работа в дъскорезница и да живея по милост в къщата на някаква богата дама.