За това си заслужава да минеш през всичко, помисли си той.
Изведнъж се почувства малко по-смел. Почти се беше предал, но сега си върна равновесието и най-после осъзна какво трябва да направи.
Тръгна надолу по коридора, дръпна едно въже, така че част от тавана се спусна около оста си надолу със стенание и краят на дървената стълба се плъзна навън. Той се качи на тавана и дръпна въженцето, с което се палеше лампата. Таванът беше, както всички останали: разбъркани куфари, рафтове със стари дрехи, купчинки фотографии. Повечето бяха на Джули. Но малка част от тях бяха негови. Беше ги натоварил в караваната преди години, когато зарови оръжията си и напусна Блу Ай. Той се качи и погледна към малкото пространство, което беше негово. Видя стара моряшка торба, пълна с вещи от времето в морската пехота. Ботуши и други подобни, синята му парадна униформа висеше на закачалка. Там висеше и едно кожено яке на стрелец с множество катарами и ремъци и няколко стари куфара.
Най-накрая видя това, което търсеше. Беше стара кутия от обувки, красиво вързана с червена лента. На етикета пишеше: „Бъстър Браун“, № С7, тъмнокафяви мъжки обувки модел „Оксфорд“. Това беше кутията от официалните му обувки някога през петдесетте години. Въпреки че беше покрита с прах, той можа да различи натруфения почерк на майка си: „Нещата на татко“, беше написала тя.
Той задърпа старата лента, която съвсем лесно предаде богу дух и се скъса. Вдигна се прах като изпарения на забравени спомени. Внимателно вдигна капака и клекнал само по боксерки в жълтата светлина, започна огледа си.
Това беше останало от Ърл Лий Суагър, войник от Корпуса на морската пехота на САЩ, полицай от Арканзаската щатска полиция, убит при изпълнение на служебния си дълг на 23 юли 1955 година. Първо Боб видя стари кафяви фотографии на твърда, леко избеляла хартия. Той ги взе, за да влезе в чужда вселена, която сякаш беше издигната около малко фермерско момче с топчесто лице, което показваше само следа от костната структура, която накрая щеше да роди лицето, което той познаваше като това на своя баща. В този кафяв свят имаше фермерска къща, дървени решетки, мършав стар козел със сламена шапка, костюм с жилетка дори в лятната жега, папийонка и колосана яка, лице като изсечено от гранит, което трябва да е на бащата. Да, това е дядото на Боб. Той също така носеше звезда на гърдите си, това беше значката на шериф, широк колан, окичен с патрони, и кобур, който поглъщаше всичко освен дръжката на Миротвореца на „Колт“19. До него стоеше бабата, сурова жена в безформена рокля и лице, което изглеждаше така, сякаш никога не се бе усмихвало. Той я обърна и прочете датата, изписана с избледняло мастило: 1920, Блу Ай, Арканзас. Имаше и други най-различни подреждания на същите трима души. Понякога заедно, понякога сами или на двойки. Боб видя, че никой от тях не бе надебелял от земеделието. Последната снимка показваше Ърл на двадесетина години в сивата униформа на морската пехота, куртката с висока яка, с лъскав портупей, пресичащ диагонално мъжествените гърди, а на раменете три сержантски нашивки. Изглеждаше горд и изправен като глътнал бастун. Беше се записал през 1930 на двадесет години и бързо се бе издигнал. Когато обърна снимката, Боб видя надписа с цветистия почерк на баба си: „Ърл вкъщи през отпуската. 1934 г.“ Косата на Ърл беше пригладена назад над белите слепоочия и изглеждаше по-елегантен, отколкото човек би си представил.
После намери медалите. Имаше цяло гнездо, пълно с тях: полицейски значки за точна стрелба (баща му беше роден изключителен стрелец), Звездата за участие в боевете в Тихия океан с ленти, Пурпурно сърце с четири ленти, две президентски благодарности, изказани на 2-а и 3-а дивизия на морската пехота, Кръст за особени заслуги, Сребърна звезда и, разбира се, голямата награда — Почетния медал на Конгреса — парче метал с формата на звезда, висящо на лента, която сега беше избеляла, но някога е била небесносиня. Боб взе украшението в ръка: беше тежко и плътно, почти тържествено и може би величествено. Позлатата бе потъмняла от дългите години немара и той осъзна, че никога не бе виждал това нещо преди. Баща му никога не го бе вадил или носил, а майка му трябва да го е захвърлила в тази кутия след погребението, затваряйки я заедно със себе си за болката.
19
Полуавтоматичен револвер, взет на въоръжение през 1873 г. от кавалерията на САЩ. Едно от най-емблематичните оръжия на Дивия запад. — Б.пр.