Подържа медала в ръката си няколко секунди, очаквайки да усети нещо. Беше само парче мръсен метал, една дрънкулка. Той сам беше печелил медали и познаваше странната сдържаност, която човек изпитва към тях, когато ги погледне и си зададе въпроса: Е, и какво от това? Те обясняват толкова малко и нямат връзка с действителността, която символизират.
Заповедта за награждаването също лежеше в кутията. На официална бланка на военноморските сили, която имаше много луксозен вид. Дебело парче хартия, датирано 10 декември 1945, излъчващо тържествена суета, която той ненавиждаше. Би могла да виси в зъболекарски кабинет.
Той я прочете, чудейки се дали я е чел някога преди днес, или само беше чувал други хора да разказват. Баща му никога не споменаваше и дума за войната.
„На 21 февруари 1945 г. на хребета Чарли Дог на две мили навътре от плацдарма Бийч Ред 2 взводът на сержант Суагър от корпус Е, втори батальон, девети полк, трета дивизия на морската пехота попада под силен огън от няколко неприятелски картечни гнезда. Всички оператори на огнепръскачки са убити или ранени. Сержант Суагър повежда отделение за обходен маньовър, но само той достига границата на хребета в достатъчно добро състояние да продължи атаката. Останалите са убити или ранени. Ранен на три места, сержант Суагър се спуска в първото гнездо откъм задната част, убивайки вражеските войници с автомата си. Той продължава по същия начин да се прехвърля през бруствера и да унищожава врага със стрелба. В третото картечно гнездо оръжието му засича и той убива двама вражески войници с приклада на оръжието си. Напредвайки към последната вражеска позиция, бетонен бункер, той разбира, че е свършил мунициите. Връща се към предходното картечно гнездо, взима оръжието на врага и няколко гранати. Взривява стоманената врата на укреплението и скача вътре с леката картечница, убивайки още тринадесет вражески войници. В продължилото седем минути сражение сержант Суагър убива повече от четиридесет вражески войници, а сам получава пет рани. Действията му спасиха живота на тридесет човека от неговия взвод. За проявена забележителна храброст пред лицето на врага, надхвърляща служебните му задължения многократно, той е награден с Почетния медал на Конгреса.“
Някъде Боб беше видял снимка, но както изглежда, тя не беше тук. Спомняше си пожълтяло парче вестникарска хартия, почти нежна към пръстите в своята ронлива сухота, а на него снимката на много по-младия му баща. С плосък корем и стоическо лице, в парадна униформа, докато президентът на Съединените щати с бифокални очила и народно лице на човек от Мисури поставя лентата на врата му. И какво от това? Церемонията беше за други хора, а не за баща му, който таеше чувствата си, какво и защо го е направил, в себе си.
Най-накрая Боб остави медала обратно. Знаеше достатъчно за войната, за да е наясно, че описанието на направеното от баща му е стерилно, меко казано. В японските картечни гнезда, докато се справя с тях с автомата „Томпсън“, той е трябвало да гледа как се разпадат те под въздействието на тежките куршуми 45-и калибър. Въздухът е пълен със сяра, олово и дим. Навсякъде избухват гранати, засмуквайки кислорода от повърхността на планетата. Изтощение, стрес, кал и мръсотия, кир, песъчливата земя на Иво, стотиците ожулвания, порязвания и одрасквания от пълзенето, дълбокият ужас, може би малко кръвожадност, известно удоволствие в това да гледаш как откосите късат главите и крайниците на врага, страх, че автоматът може да засече. Всичко това и много повече беше останало неспоменато в заповедта.
Страхотно сражение си провел, тате, помисли си той.
Следващото, на което попадна погледът му, беше необичайно обикновено. Дръпна и извади дебела пачка листа, които се оказаха арканзаски кочан с квитанции за глоби за нарушения на правилата за движение. Учудващо! Имаше най-малко двадесет непопълнени квитанции с техните тройни индигови копия, останали на блока, а назад бяха сгънати пет или шест, вече наложени и връчени глоби. От пръв поглед Боб видя, че това бяха глобите, които баща му трябва да е наложил през онази последна седмица и не е могъл да внесе в съда преди смъртта си. Той порови из тях и видя почерка на баща си, записал поредица незначителни простъпки срещу Арканзаския правилник за движение по пътищата през втората и третата седмица на юли 1955. „Движение с неработещ ляв стоп“ беше отметнато в едната глоба, а после името на водача, адресът и регистрационният номер, а под тях в квадратчето „дежурен полицай“ изписаното наполовина име „Ъ. Л. Суагър.“