Няколко глоби за превишена скорост на шосета 71 и 88, глоба за каране в нетрезво състояние — дреболиите от живота на патрулиращия по селските пътища полицай. Почувства баща си толкова силно, че едва не се сгъна на две.
А следващото нещо бе бележник. Очевидно писалката на Ърл се беше счупила или протекла, защото бе изпръскан с кафеникава течност по корицата, която беше проникнала и под нея и просмукала в страниците. Боб ги запрелиства една по една, опитвайки се да ги разчете. Под корицата видя списък с безсмислени имена като Джед Поузи, Лъм Поузи и Поп Дуайър. Видя една грубо надраскана клечковидна фигурка и линии, сочещи към ориентири, които показваха разстояния. И множество крайно несвързани факти или наблюдения: „Преместена ли е?“, пишеше на едно място. „Литъл Джорджия“, на друго. „Причина за смъртта? — се питаше по-надолу. — Груба сила или удушаване?“ „Среща в църквата? Да разбера за какво?“ Не можеше да…
Внезапно Боб беше обзет от дълбоко безпокойство. Отново се върна към корицата на бележника и му се стори, че той пари върховете на пръстите му. Хрумна му, че кафеникавите петна, които се бяха просмукали, за да обезцветят страниците, трябва да са от кръв. Това беше кръвта на баща му. Баща му го е държал или е бил в джоба му, когато Джими Пай е изстрелял фаталния куршум и раната се беше изляла върху този документ.
Бележникът създаваше усещането за нещо религиозно, нещо от древния реликварий на светец, подобно на благословено парченце кост или кичур коса, или парченце тъкан. Силата му го порази и той го върна на мястото му, чувствайки се така, сякаш е извършил светотатство. Беше направо непоносимо.
Изведнъж изпита подтика да затвори капака на кутията, да я сложи обратно в пролуката, където беше лежала завързана с панделка и покрита с прах, и да побегне обратно в хубавия живот, който най-сетне си беше съградил. Имаше коне, за които да се грижи, дъщеря, която да отгледа, жена, която да издържа. В кутията имаше само болка и мрачни спомени.
Не, продължавай, подкани се той. Продължавай, направи го, виж всичко.
Следващото, което се появи, бяха изрезки от вестници за случилото се, разпарцалените описания на събитията от 23 юли 1955. Той плъзна поглед по тях, без да се интересува от подробностите. Само една привлече вниманието му: „ГЕРОЯТ ПАТРУЛЕН ПОЛИЦАЙ БЕШЕ ПОГРЕБАН“, бе озаглавена тя. Това бе първата страница на „Форт Смит Саутуест Таймс Рекърд“ от 26 юли 1955, също толкова кафеникава и чуплива от годините. Видя себе си като малко мрачно момченце, застанал до бедната си майка, обграден от море от униформи и костюми под разперените клони на бряст. Един пастор като че привличаше най-голямото внимание. Ковчегът стоеше до дупката в земята под дървото, където щеше да иде. Татко щеше поне да има малко сянка. От дясната страна стоеше почетна стража от морската пехота. Строги момчета с голи глави и силно нахлупени бели фуражки, козирките закриваха очите им, с бели ръкавици и високи яки на куртките, сурови като пуританско расо. Боб хвърли поглед на онова, което снимката разкриваше от него самия, и видя един мек дундьо, сякаш не на фокус, което си беше самата истина. Едва си спомняше самото събитие, въпреки че снимката събуди някои неща: майка му не спираше да плаче, въпреки че по това време той вече бе изплакал сълзите си. Беше горещо и речите продължиха сякаш безкрайно. Една жена, наричана мис Кони, като че беше важната клечка на събитието, майка Кураж, която пое нещата и нареди всичко да бъде организирано и свършено. Той си спомни нейната миризма и красота и колко силна изглеждаше. Но на снимката нея я нямаше.
Боб остави изрезката и разгледа малкото, което бе останало. Съболезнователни писма, официални и лични, свидетелстващи за величието на бащата. Между тях имаше и едно от командващия Корпуса на морската пехота, двама мъже от взвода, които можеха да пишат днес само защото неговите действия бяха спасили живота им. Единият на Иво, другият на Тарава. Свидетелства на високопарен език от командира на Арканзаската щатска полиция и губернатора на щата и най-накрая недодяланото писмо на някоя си Люсил Паркър, което разказваше на майка му какъв прекрасен бял мъж е бил Ърл Суагър. Единственият бял, който изслушал болката й за нейната дъщеря Шайрил и й обещал да помогне. Какво, за бога, означаваше това?
Толкова много тайни, толкова много несвързани части, недовършени дела, нещата от живота на баща му. Нямаше твърде много за показване след четиридесет и пет години на планетата, където си свършил толкова добра работа, а е останала само една кутия, за да свидетелства за твоето съществуване.
Това ли беше всичко? Дали момчето щеше да сметне такъв материал за интересен? Вероятно. Боб взе решение, че на сутринта ще му се обади и ще уреди да вземе нещата назаем. В края на краищата беше възможно да излезе нещо добро от тях.