Внезапно го обзеха силна тъга и съжаление. В съзнанието му имаше нещо като дупка, където беше прогонил пресните си спомени, и вместо това се бе съсредоточил върху съвършенството тук и сега. Той се протегна надолу, сграбчи сина си и го прегърна с все сила.
— Боб Лий, да бъдеш добро момче — каза той. — Кажи на майка си, че много я обичам. Трябва само да свърша това малко последно нещо. Разбираш ли? Тогава може би ще си вземем малко отпуска. Беше тежко лято. Време е да идем на риба. Разбра ли?
— Да, сър.
— Имам изненада за теб. След около месец „Чикаго Беърс“ ще дойдат в Литъл Рок, за да играят срещу „Ню Йорк Джайънтс“. Видях реклама във вестника. Наричат го футболната класика на Юга. Десети септември на стадион „Уор Мемориъл“. Билетите се поръчват. Доста са скъпи, по три и осемдесет, но какво толкова. Представи си ти, аз и мама отиваме в Литъл Рок, хапваме хубава вечеря и отиваме да гледаме мача. Как ти се струва?
— Вечер?
— Да, сър. Там имат от онези големи стари прожектори и става светло като през деня.
— Ще бъде страхотно — отговори момчето. Но беше доловил нещо странно у баща си.
— Тате, добре ли си?
— Нищо ми няма — каза Ърл. — Аз съм… — Той млъкна объркан. Усещаше, че трябва да обясни нещо на сина си.
— Отивам да арестувам едно лошо момче — продължи Ърл. — Момче, което направи голяма грешка. Но има два вида лоши, Боб Лий. Това момче е лошо, защото просто реши да бъде такъв. Каза „Аз ще бъда лош“ и направи лоши неща, за които сега ще трябва да плати. Разбираш ли, това е единият вид лоши момчета.
Момчето го гледаше.
— Но ти никога няма да бъдеш такъв. Почти никой не е такъв. Другият вид лошо нещо е това, на което момче като теб или някое друго добро момче можете да станете жертва. Това е лошото, което казва „Аз ще бъда добър“, но някак си, без да иска, случайно, без да мисли, самозалъгвайки се, просто се оказваш там, където е лесно да си лош и нямаш куража или времето или каквото трябва, може дори да не осъзнаваш къде си, просто го правиш и всичко е свършено. И тогава знаеш ли какво?
Празните очи на момчето му показаха, че е объркано.
— Е, както и да е, някой ден ще разбереш всичко това. Онова, което трябва да направиш после, е да почистиш бъркотията си. Да оправиш нещата. Ако е счупено, трябва да го поправиш. Трябва да приемеш последствията. Разбираш ли?
Момчето просто гледаше нагоре към него.
— Е, не разбираш. Зная, че ще го разбереш и че от теб ще стане чудесен човек и няма да направиш грешките, които твоят беден стар татко направи. А сега трябва да тръгвам. Кажи на майка си, че я обичам и че ще се видим довечера. Чу ли?
— Да, тате.
Ърл се качи в колата, направи един от бързите си дълго упражнявани обратни завои — маневра на човек, който кара добре и с голяма увереност, и потегли. Докато караше, видя сина си в огледалото за обратно виждане да стои там в избледняващата светлина с едната ръка вдигната за довиждане. Той показа ръка от прозореца и леко помаха в знак, че го е видял, излезе на главния път и увеличи скоростта.
— Това е последното, което си спомням — каза Боб.
— Как ти маха? — попита Джули.
— Аха. Просто показа голямата си ръка от прозореца и лекичко, нали разбираш, лекичко помаха. След това колата зави и той замина. Следващия път, когато го видях, той беше в ковчег с розово замръзнало лице и усмивка като на манекен от витрината и всички онези възрастни говореха тъжни неща.
Боб спря и си спомни помахването, а не човека в ковчега. Като че това обобщаваше баща му: лек мъжки поздрав от ръка, удебелена от мускули, длан голяма, свободна и четвъртита, три жълти нашивки, блестящи на отслабващата светлина, шапката нахлупена здраво на главата като силует, докато той заминаваше да свърши нещо (никой не можа да каже на Боб какво е то), наречено дълг.
— Ще ме оставиш ли за малко? Моля те! — попита той.
— Добре ли си, скъпи?
— Добре съм. Просто искам за малко да остана насаме. Това е всичко.
— Аз ще бъда долу, ако ти потрябвам — каза тя и тихичко си тръгна.
Щом слезе, Боб силно заплака за пръв път в живота си от 23 юли 1955.
9.
ТАЗИ НОЩ Ръс отново сънува Ламар Пай. Както обикновено се случваше, сънят започна приятно. Седеше в закусвалня „Попай“ и ядеше мазно пиле с червен боб, а Ламар влезе голям като къща и дружелюбен като самия живот. Фактът, че никога не го беше виждал освен на снимки, освобождаваше подсъзнанието му да изобретява интересни подробности за него. Например тази нощ Ламар носеше клоунски костюм и на носа си яркочервено топче за пинг-понг. Зъбите му бяха открити и бляскави. Той излъчваше сила и великолепие.