Когато видя Ръс да седи там, Ламар се приближи и каза:
— Ти енергично момче ли си или от обикновените?
Това беше ключов въпрос за Ръс. И освен това беше още един тест, на който знаеше, че ще се провали. Той отговори храбро:
— Аз съм от буйните типове.
Злите, но проницателни очи на Ламар се впиха в неговите, ставайки кривогледи от интелектуалното усилие. Той огледа Ръс от горе до долу и после каза:
— Глупости говориш, момче.
— Не, истина е — помъчи се да докаже Ръс, усещайки как в гърлото му се надига слюнка заради лъжата. — Истина е, буен съм. През целия си живот съм бил буен.
Зад клоунския грим на Ламар се появи ярост като на носорог и подтикът да нанесе яростен удар се разкри в присвиването на зениците му до големината на главички на карфици, но се овладя.
— Аз казвам, че си обикновен, по дяволите. — Само че го произнесе „обик-но-вен“ — три срички.
Ръс затрепери от силата на Ламар. Той беше огромен и силен, знаещ и решителен, неизмъчван от съмнения, непокварен от съжаления. Той определено беше буен тип.
— Добре — най-накрая допусна той, — ще видим от кой тип си. С магическо помахване на ръката богът-клоун Ламар накара.
„Попай“ да изчезне. Вместо това двамата се озоваха на моравата пред семейната къща на Ръс в Лотън, Оклахома. Това бе малка фермерска къща на хубаво парче земя, доста износена, в която на Ръс и брат му беше осигурено спокойно и изпълнено с любов детство от родителите им. От пушека, който се извиваше от комина (въпреки че в съня беше разгарът на лятото), Ръд разбра, че семейството си е вкъщи. Ламар нареди и в следващия миг той получи нещо като рентгеново зрение. Беше като да гледа в къща на театрална сцена през невидима четвърта стена.
Брат му Джеф си беше в стаята, прекарвайки връзките на бейзболна ръкавица с усърдието, с което друго момче би лъскало бастуна. Но не и Джеф. Джеф просто влагаше цялото си сърце и душа в усилието, опитвайки се да направи ръкавицата както трябва: гъвкава, еластична и мека, но не прекалено. Това беше главното в живота му.
В кухнята видя майка си, Джен, красива, но малко натежала жена в началото на петдесетте, която робуваше на готварска печка. Мама винаги готвеше. Имаше усещането, че майка му готви на целия свят. Винаги щеше да мисли така за нея, заменила всичките си възможности за щастие, свобода и себеизразяване, за да прекарва времето си в кухнята, работейки за двама по тази или онази гозба, измисляйки богати вечери, никога не показвайки и йота разочарование, отчаяние, ярост или негодувание. Тя просто се беше отказала от тях заради семейството.
Долу баща му правеше нещо с един пистолет. Баща му винаги човъркаше разни оръжия. Той беше в униформата си на патрулен полицай и напълно изгубен в своя собствен свят, какъвто обикновено беше, и просто си вършеше работата. С него имаше една млада гола жена, която го гледаше и го караше да побърза, моля, по дяволите, уморих се да чакам, а той не спираше да повтаря: „Просто ме остави да смажа този затвор и изчезваме оттук.“
Накрая Ръс отново видя горния етаж и себе си: едно мрачно момче, което както обикновено нищо друго не правеше, освен да чете. Когато стана на петнадесет, беше прочел всичко възможно два пъти. Четеше като маниак, попивайки прочетеното, опитвайки се да извлече поуки от него. Имаше рядка дарба за писаното слово, което, ако бъдеше излято обратно, от своя страна можеше да се превърне в още груба дарба за неговото писателстване. Нямаше дар слово, но затова пък богато въображение и достатъчно съмнения, за да потопят кораб. Защо работеше толкова усилено в този област? За да избяга от Оклахома? Беше ли налице усещането, че е твърде добър за Оклахома, за този дребен живот от домашни баналности, дребни хитрини и лесни удоволствия? Той, Ръс, беше прекалено добър за това? Заслужаваше такива прекрасни неща в живота си? Заслужаваше Изтока, заслужаваше ярки светлини, слава, обожание? За него никакви блусове за малкия град. Не, сър.
— Виж, това не е здравословно — каза Ламар. — Само си седиш там. Трябва да си навън и да вършиш разни неща.
— Брат ми беше по физкултурата — отговори Ръс. — Аз имах мозък. Не исках да го прахосвам.
— Ето каква е сделката — каза Ламар. Той измъкна от нищото моторен трион, драматично дръпна връвчицата на запалването и машината се събуди тръпнеща от живот, изпълвайки въздуха с висок пронизителен вой. — Сделката е, че аз ще вляза вътре и ще убия всички тези хора. Ти ще стоиш до това дърво. Ще се разправя с жалкия ти млад задник, когато изляза.