— Моля, не го прави — обади се Ръс.
— О, и кой ще ме спре?
— Баща ми.
— Баща ти. Всичко, за което старото копеле го е грижа, е да чука момичето и за оръжията си. Изобщо не му пука за майка ти или за теб.
— Не, той ще те спре. Ще видиш. Той е герой.
— Никакъв герой не е, синко. Стой и гледай.
И Ламар тръгна към къщата и започна да извършва жестокости. Всъщност се наслагваха няколко подобни епизода, които Ръс беше гледал на белия екран и затова действието се развиваше по филмовите правила. Ламар разби с ритник вратата. Младата жена изпищя, бащата на Ръс се протегна за пистолета си, но този път Ламар бе прекалено бърз за него. Трионът се гмурна и мина през двамата и те паднаха. Зад тях на една далечна стена се появи кървава диря, подобна на червена роза, отваряща се към слънцето. Естетически съвършена, тя разкриваше страстите на извънредно надарен режисьор.
— Видя ли — провикна се Ламар към него, — не създаде никакви проблеми.
Ламар се изкачи по стълбите. Джен погледна към него и каза:
— Не наранявай момчетата ми. Моля те.
— Скъпа, аз наранявам всички — поучи я Ламар в секундата, когато замахна към нея с триона, подкарвайки я назад към хладилника, който беше бутнат да падне, и тя се стовари между бурканите, картонените кутии и консервите. Джен умря сред кърваво великолепие посред миш-маш от гениално замислени ефекти с храни, като горчица, кетчуп и кола бяха запратени на вси страни от смилащата всичко верига на триона.
Джеф, героят, чу шума, грабна една бухалка и пристигна тичешком. Но бухалката и героизмът не могат да се сравняват с моторния трион. Не, сър. Ламар докопа Джеф на стълбите и камерата, която най-много от всичко обича унищожението на младите и крехките, приближи в едър план лицето на бедното момче, изпръскано със собствената му кръв, докато животът в очите му угасна в празнота. Така Ръс остана сам, четейки нещо тъпо и без значение, когато убиецът започна да го дебне. Ръс нямаше защита, когато Ламар с ритник си проби път в стаята му. Той се замоли, разхленчи, вдигна две треперещи ръце.
Ламар обърна гръб на молещия се Ръс, плачещ за милост до леглото си, и погледна към Ръс, който гледаше отвън.
— Да му разпоря ли младото дупе?
— Моля, Ламар, не го убивай. Моля те.
— Можеш ли да ме спреш?
— Не, не мога.
— Тогава не струваш дори колкото лайно на припек.
Той пристъпи напред с моторния трион и Ръс се събуди. Наистина това не беше един от онези наистина лоши сънища. По-скоро беше нелогичен като всеки сън, изложен на лошото влияние на киното, отколкото същинско насилие, от което да ти се доповръща. Той сънуваше и такива, но напоследък не беше толкова зле. Една нощ се беше събудил с писъци и някой бе повикал принстънските ченгета, които го отведоха за проверка за наркотици. Друг път очевидно от силен страх падна от леглото и се удари лошо. Веднъж през нощта, докато се мяташе, се беше порязал и се събуди в собствената си кръв.
Този не беше толкова ужасен. Поне можеше да го преживее.
По-поносими ли ставаха? Не знаеше. Просто не можеш да кажеш кога ще се взриви над теб и доколкото знаеше, никой в неговото семейство и дори баща му не страдаше от подобно нещо.
Може би единствено той беше стигнал до логичното заключение, че Ламар Пай идваше да ги убие. Което значеше семейството. За да накаже Бъд Пюти за престъпленията му, щеше да убие неговото семейство. Беше просто прищявка на съдбата, че драмата се разигра другаде и умряха само Ламар и неговите любимци. Но по някаква причина бремето от случилото се легна върху Ръс: идеята, че не произволно, не по случайност, не поради прищявка или злонамереност или просто заради нелогичността на вселената Ламар Пай си беше поставил за цел унищожението на фамилията Пюти.
През нощта тази идея седеше върху Ръс като тлъста черна котка. Така че не си прави труда да се опитваш да научиш за кого идва Ламар: той идва за теб.
Ръс премигна. Все още беше в мотелската стая. Безцветна дневна светлина проникваше през пердетата. Чувстваше се като махмурлия, но не беше пил. По-скоро кофеинът от диетичната кола, която изпи у Боб Лий Суагър, го държа буден до след четири, изпълнен с идеи, теории и доводи, които не беше изложил. Най-накрая му бе разрешено да поспи. Погледна часовника си. Почти единадесет.
Нямаше какво да прави. Опита се да измисли какъв ще бъде следващият му ход, но нямаше такъв. Замисли се дали да не се върне в апартамента си в Оклахома сити и да измисли нещо, но тази идея го изпълни със скука. Книгата му измина пътя на всяка плът: което ще рече към умора, отпуснатост и най-накрая нищото.