— Мистър Ърл, нали не си го искахте обратно? — попита Поп.
— Не, не, всичко е наред. Да започваме.
— Сигурен ли си, че това е точното място?
— Да — отговори Ърл. Той погледна през рамото си: ето там на височина шестнадесет фута пишеше „Тексако“ — двигателят не прекъсва с най-добрата секретна присадка „Петро X“. Надписът беше над ярка картина на петима танцуващи бензинджии, които сигурно в момента бяха звезди в някое тъпо шоу по телевизията, за което Ърл не беше чувал и не му пукаше, но някак си знаеше, че е така.
Мозъкът на полицая работи по странен начин. В дневника за произшествия на полицейското управление на окръг Полк, който задължително проверяваше един или два пъти седмично, въпреки че не беше сред задълженията му, беше забелязал нещо интересно: „Позвъняване от бяла дама, за да съобщи, че късно миналата вечер е пътувала към щатската граница, когато забелязала на светлините на фаровете чернокож младеж, който правел нещо странно до билборда с рекламата на «Тексако». Помислила, че трябва да го съобщи, след като слушала много да се говори за опасното и самомнително поведение на негрите в южната част на страната.“
Вписано там, някак си се набиваше в очи, въпреки че само по себе си беше безсмислено. Но миналата нощ Ърл се прибра вкъщи късно и с изненада видя сина си Боб Лий да стои сам на лунната светлина пред фермерската къща, носейки вечната си шапка от кожа на миеща мечка. Боб Лий беше тихо, почти прилежно момче, но не се паникьосваше или плашеше лесно.
— Какво има, сине? — попита Ърл.
— Тате, някакви хора искат да се видят с теб — отговори деветгодишният Боб. — Не искаха да влязат, въпреки че мама ги покани.
Тонът на момчето веднага му подсказа, че става нещо странно, и наистина беше така: негър и негърка стояха сковани на верандата, очевидно прекалено изплашени, за да приемат предложеното от Джун гостоприемство.
Ърл се приближи към тях.
— Хора, помощ ли ви трябва?
Беше крайно необичайно чернокожи да отидат в къщата на бял, особено ако са непознати и особено след залез. Затова Ърл на секундата разбра, че нещо не е наред. Въпреки че изглеждаше смешно, докато ги наближаваше, той плъзна дясната си ръка към капачето на кобура над неговия „Колт Трупър“, освобождавайки го, в случай че трябва бързо да действа с револвера.
Но в следващата секунда осъзна, че е преиграл.
— Мистър Ърл, аз съм пастор Пърси Хеърстън от баптистката енория Орора. Неприятно ми е да ви безпокоя у дома ви, сър, но тази бедна дама е толкова разстроена, а градската полиция изобщо не й обърна внимание.
— Няма нищо, Пърси. Сестро, не искаш ли да седнеш и да облекчиш душата си?
Той се провикна през мрежестата врата:
— Джун, може ли да донесеш малко лимонада на тези хора? — После се обърна отново към двойката негри: — Просто ми кажете за какво става дума. Не мога да обещая, но ще видя какво мога да направя.
Обаче част от него се дръпна: негърските проблеми не бяха негова специалност. Нямаше представа как живееха негрите и как мислеха. Имаха вид като че щастливо обитават паралелен свят. Също така знаеше, че бяха склонни да попадат в трънливи проблеми, в каквито само най-долните бели се набъркваха. Сякаш непрекъснато се намушкваха един друг или нечий брат побягваше в големия град със съпругата на някой си, оставяйки у дома десет мършави деца и неработещ татко. Такива работи. Поне белият човек не можеше да види смисъл в тези неща и ако се оставиш да те засмучат, може никога да не се измъкнеш. Полицейска мъдрост: остави негрите да си вървят по пътя. Ако не ти пречат.
— Мистър Ърл — започна жената, която изглеждаше на около четиридесет. Носеше голяма шапка и най-хубавата си неделна рокля, за да дойде да се срещне с белия. — Мистър Ърл, става дума за моето момиче Шайрил. Тя излезе, това беше миналия вторник вечерта, и изобщо не се върна. О, мистър Ърл, толкова се страхувам, че нещо й се е случило.
— На колко е Шайрил? — попита Ърл.
— На петнадесет — отговори майката. — Най-хубавото малко момиченце в целия град. Тя е моята сладка малка дъщеричка.
Ърл кимна. Това звучеше като типичен случай от негърския квартал: момичето е било забърсано от някой красив самец в моден костюм, замъкнато е в западния край на града, онова, на което викат вертепи, където музиката и танците никога не спират и алкохолът и бог знае какво друго се раздават без пари, въпреки че в окръг Полк имаше сух режим. После самецът изчуква момичето и го зарязва край пътя. Може би момичето се е събудило засрамено и е напуснало града, а може да е останало да живее с мъжа. Никога не знаеш: всеки път завършваше по различен начин, но винаги беше едно и също.