Обича децата си. Обича жените си. Дава на жените си, на своите деца и на себе си каквото пожелае.
Днес пред него седи един навъсен мъж в униформата на шерифската служба на окръг Полк, докато очите на Ред жадно поглъщат данни от бележките за дължими суми от комар.
Най-накрая Ред поглежда към него. Онова, което вижда, е това, което е бил, от което е избягал, срещу което баща му героично се изправи и победи. Но Ред го познава добре. Някои биха го нарекли бял боклук: мъртви очи, тясно лице на пор, длъгнесто неподвижно тяло, прекалено космато. Цялото излъчва опасност и лукавство и най-хубавото от всичко — тъпота. Ред знаеше, че мъжете с дарба за големите въпроси рядко са добри в оправянето на неприятните дреболии.
— И така, Дуейн — каза той накрая, — тук имам добри и лоши новини за теб.
Дуейн Пек нищо не каза, но леко измляска, побутвайки с език зъбните си протези, така че изтракаха и изплющяха. Навик, дължащ се на нерви, отвратителен, но никой не беше посмял направо да му каже за него.
— Обичаш да играеш комар, а, Дуейн? И лейди Щастие напоследък не те е държала за ръката?
— Не мисля, че е — отговори Дуейн.
— Виждам, че имаш разписки за дължими суми в повечето от домовете в Източна Оклахома. Дължиш на Бен Кели двадесет и една хиляди. Кеното22 ли, Дуейн? По него ли си падаш?
— Не, сър. Повече по игрите с карти.
— Дуейн, а имаш ли въображение за тях?
Тясно разположените очи на Дуейн станаха кривогледи, докато обмисляше този въпрос, но не успя да схване смисъла му. Погледът му отново стана безизразен, когато се освободи от всяка мисъл за казаното.
— Искам да кажа — продължи Ред, — запомняш ли стойността и боята? Не се ли сменят прекалено бързо цветовете? Усещаш ли кога ти тръгва картата и кога престава да ти върви? Чувстваш ли дали в колодата е останала твоята карта, или я няма там? Не да бройкаш картите, това е само за професионалисти, а просто добър инстинкт за тях. Усет. Повечето добри картоиграчи имат дарба за това. А и главите им добре щракат числата. Дуейн, колко е 153 плюс 241 плюс 304?
— Ъъъ — очите на Дуейн се присвиха. Устните му се раздвижиха.
— Няма значение. Е, да видим сега добрите новини. Виждам, че си правил от време на време услуги на мои съдружници.
— Да, сър — каза Дуейн Пек.
— Събирал си пари и си притискал длъжници?
— Да, сър. — От време на време заради дълга си Дуейн поработваше извънслужебно за Бен Кели, който въртеше комарджийница в задното помещение на мотел „Пин Дел“ в Талихина, Оклахома.
— Хъм, това е добре. Нарани ли някого зле?
— Разбих няколко челюсти и глави, но нищо, от което след седмица човек да не се оправи. Трябваше да счупя крака на едно момче с дръжката на брадва. Беше станал доста нахален.
— Убивал ли си?
Очите на Дуейн станаха безизразни.
— Не, сър.
— Нямам предвид откакто си в шерифския отдел, Дуейн, нито пък откакто си почнал да налагаш длъжници на игралните зали. Питам изобщо?
— Не, сър — отговори Дуейн.
— Виж, Дуейн, трябва да се научиш на едно нещо. Никога не ме лъжи. Никога. Така че те питам втори път. Убивал ли си?
Дуейн промърмори нещо.
— Сервиз „Арко“ — подхвърли Ред. — Пенсакола, юни 1977. Ти беше просто селянче-наркоман. Няколко бързи удара, за да събереш парите. Но тази нощ гътна едно момче. Така ли е, Дуейн?
Дуейн най-накрая вдигна очи.
— Бях го забравил — каза той най-после.
— Е, Ренди Уилкс не го е забравил. Сега работи в Ню Орлеан за едни хора. Ако направиш нещо такова, по-добре да се разбереш с партньора си. Ако не го направиш, работата е немарлива, ти, Дуейн, си немарлив. Нали така?
— Шестстотин деветдесет и две — каза Дуейн. — Резултатът е 692.
— Не, Дуейн, но беше близо. 698.