— Е, скъпа — каза Ърл, — може да е срещнала някой тип и да е отишла на купон. Нали знаеш какви са децата днес.
— Мистър Ърл — се обади пасторът, — познавам сестра Паркър и нейното семейство вече двадесет години. Познавам Шайрил, откакто я кръстих. Тя е добро момиче. Тя е дете на Бога.
— Алилуя и амин, моля те, Исусе — каза майката на Шайрил, — нека момиченцето ми да бъде добра дъщеря.
— Да, мадам — обади се Ърл, който започваше да губи търпение, защото му сервираха всичката тази святост.
— Нали ги знаете белите полицаи в града. Тия момчета пет пари не дават какво се случва с чернокожо момиче, дори и да е първокачествено като Шайрил — горчиво каза пасторът.
Ърл беше изненадан, че Пърси посмя да се изрази толкова откровено, но знаеше, че е истина. Полицейското управление не би си помръднало пръста, за да помогне при негърски проблем или да разреши негърско престъпление.
И тогава Ърл направи връзката: странното негърче край пътя, където не би трябвало да бъде, и то късно през нощта, когато не би трябвало да е там. Момичето, което е изчезнало същата нощ. Кой знае?
— Направих малко лимонада — каза Джун, която излезе с кана и две чаши на таблата.
— Добре — рече Ърл, — както казах, ще видя какво мога да направя. Познавам неколцина типа, които могат да ми кажат едно-друго. И… това е най-многото, което мога да сторя за вас. Но наистина ще се опитам.
— О, мистър Ърл, толкова сте добър. О, благодаря ви, благодаря ви. Исусе, ти чу молбите ми — каза дамата, докато пастор Хеърстън се опитваше да я успокои.
Ърл изпрати двамата обратно до стария автомобил на пастора, един предвоенен „Де Сото“, който беше видял много мили. Когато настани дамата, той последва стария мъж около колата и го дръпна встрани.
— Пърси, може да ми дотрябва нещо от Шайрил, ако се наложи — каза той, изигравайки последната си карта. — Нали разбираш, някаква дреха. Нещо, което е носила. Можеш ли да уредиш това, когато закараш мисис Паркър у дома? Тази вечер ще се обадя тук-там да уредя нещата, да намеря едни момчета, които познавам, и ще се отбия в църквата утре рано… да речем, около девет?
— Да, сър. За какво са ти нещата…
Но тогава старецът спря и го погледна.
— Нищо не казвам — отговори Ърл, — но, да, може би трябва да използваме кучетата. Сега си върви вкъщи и се моли утре сутринта кучетата нищо да не намерят.
Ърл беше методичен човек и преди да предприеме каквото и да било, той грижливо изписа името на всеки мъж с големи почти печатни букви на вътрешната корица на бележника си.
„Джед Поузи — записа той. — Лем Толивър. Лъм Поузи. Поп Дуайър.“ И под имената: „Екип за издирване. 23.07.55.“
— Ърл?
— Добре де, добре — сепна се той, долавяйки нетърпението в гласа на Лем.
— Окей, да започваме.
Старецът работеше прекрасно с кучетата. Сякаш им говореше на таен език с речник от тихи нежни мърморения, шепот, цъкания и мляскания, а най-изразителното беше звук като от целувка. Ниският тлъст бигъл сякаш разбираше, че е специален. Подобно на филмова звезда не вършеше много работа и душеше земята с предвзето нехайство, без да се впечатлява от случващото се. По-младите и по-големите кучета бяха по-диви и по-жизнерадостни. Те кипяха от нетърпение и незрялост. Поп ги водеше нагоре-надолу по пътя, но не получи отговор от никое от тях, като изключим това, че една от хрътките наруши ловната дисциплина и се дръпна диво към някаква миеща мечка, която панически се заклатушка, пресичайки асфалта. Поп я удари жестоко и хрътката зае мястото си зад високомерния майстор на надушването.
В същото време Ърл, шериф Толивър и братята Поузи оглеждаха растителността, търсейки… е, кой знае какво? Следи от безредие? От гуми? Дрехи, обувки, чорапи, панделки, каквото и да е? Но нищо не виждаха, като изключим, че Лъм Поузи намери бутилка от кола, която грижливо почисти и пъхна в джоба на работния си комбинезон заради пенито, което щеше да му донесе.
Слънцето се издигна и започна да жари по-яростно. Джед Поузи мърмореше за негърските момичета и колко безсмислено е всичко това достатъчно високо, за да бъде чут, но не достатъчно, за да предизвика Ърл. А той чувстваше потта, която попиваше в памучния плат на ризата му, и гледаше как потта на другите мъже избива по техните ризи. Беше дяволски горещо.
— Е, Ърл — каза Лем, когато свършиха обикалянето във всяка посока, — какво искаш да правим сега? Да идем в гората и нагоре по хълма? Ти кажи.