Съдията се попита разсеяно кой ли бе откраднал златото на стопанина. Неловката сцена, на която беше станал свидетел в стаята на болния, му бе разкрила, че прислужничката явно е имала възможност да узнае скривалището на бронзовия ключ. Ала бе схванал също, че съпрузите разговарят за неща, чийто смисъл му бе убягнал. Бяха му споменали, че старецът е бил много привързан към дъщеря си. И все пак той беше изпуснал пред него една сякаш иронична фраза по неин адрес. А и защо беше настоял да настанят магистрата в стаята на покойната?
Почукване на вратата го извади от унеса му. Влезе прегърбен старец в дълга сива роба от евтин памучен плат. Той безмълвно сложи чайник с двойни стени до лакътя на съдията, а на масичката остави дълбок дървен съд за вода. Когато се насочи към вратата, гостът го повика с пръст и запита:
— Сама ли е била тук госпожица Къю, когато е получила сърдечен пристъп?
— Да, господарю — и белобрадият подхвана обстоен разказ на местен диалект, от който съдията не успяваше да разбере почти нищо.
— Говори по-бавно, човече! — прекъсна го ядно той.
— Казах, че я заварихме легнала на леглото й, не чухте ли? — на свой ред намръщено попита старият слуга. — Както си беше облечена за вечеря в бяла рокля от коприна, най-добро качество. Трябва да е струвала бая пари, мисля аз. Така и не беше слязла за вечеря. Господин Йен се качи горе да я потърси. Никой не му отговорил. Слиза тогава да потърси помощ и двамата с господаря се качваме там. Намираме я легнала, както вече казах. Мислим, че спи, ама не. Господарят я зове по име — тя не отвръща. Навежда се той над нея, пипа й пулса, повдига клепачите… „Явно сърцето й не е издържало — казва ми той побледнял като тебешир. — Извикай жена си!“ Довеждам аз моята бабичка, носим и бамбукова носилка, за да свалим момичето в параклиса. Ама тежи, казвам ви! Господарят извика иконома Ляо да помага да я наместим в ковчега. Но онзи глупак така се беше разкиснал от внезапната смърт, че не го биваше за нищо. Затова викам — сами ще се справим. Тъй и сторихме.
— Разбирам — продума съдията. — Тъжна история.
— Не чак толкова, колкото вашата, господарю — да биете толкоз път в тая пустош само за да ви накълцат разбойници. Е, аз самият поне живях дълго, при това нито ден в оскъдица; синовете и дъщерите ми пораснаха и се ожениха, та няма защо да жалим старик като мен. Все казвам, че…
Гласът му беше заглушен от трополенето на пороен дъжд по керемидите.
— Сякаш не се наваля! — измърмори мрачно белобрадият слуга.
Съдията си помисли, че ако водната стихия не спре скоро, нивото на реката ще се вдигне заплашително. От друга страна обаче, това би попречило на летящите тигри да предприемат атака през нощта. Той въздъхна тежко и отиде до нощната масичка, за да си измие лицето и ръцете. После издърпа най-горното чекмедже и започна да рови между девическите панделки и пудри, дано открие някое гребенче за разрешената си брада и бакенбарди. С учудване видя малък свитък фин брокат. Стори му се твърде странно едно обикновено чекмедже да служи за скривалище на ръкопис или картина. Отвърза лентата и разгъна свитъка. Беше изящен портрет миниатюра на младо момиче. Тъкмо се канеше да го загъне отново, когато погледът му попадна върху надписа отстрани: „На дъщеря ми Къю, по случай достигането й на чудесната възраст две по осем.“
Значи стаята принадлежеше на точно тази мъртва девойка. Така поне е изглеждала преди година.
Съдията занесе картината до масата в средата и се зае да я изучава. Представляваше портрет до кръста, а лицето бе в полупрофил. Къю беше облечена в бледолилава рокля с малки сливови цветчета, а в нежната си дясна длан държеше разцъфнала сливова клонка. Лъскавата черна коса беше сресана от челото назад и събрана в малък кок на тила. Тесните й извити рамене загатваха за стройна фигура, макар и леко прегърбена. Лицето беше поразително — не красиво според общоприетите представи, но с някакъв загадъчен чар. Веждите бяха малко по-високи, отколкото би трябвало, носът — изящно оформен, макар и определено с орлова извивка, а бледите хлътнали страни и безцветните тънки устни говореха за хронически здравословни проблеми. Напрегнатият властен израз на големите интелигентни очи й придаваха именно необяснимия чар. Необясним, тъй като всъщност този поглед несъзнателно смущаваше наблюдателя с хищния си блясък.