Магистратът постави фенера върху олтарната маса. Съобрази, че щом вратата не е заключена, всеки би могъл да влезе. Изведнъж го обзе тревожното усещане, че не е сам. Но помещението бе тъй малко, че нямаше къде да се скрие човек. Освен ако нямаше тайна ниша зад провесената брокатена завеса. Той се приближи до нея и натисна с пръст — стената отдолу беше твърда и неподатлива. Съдията вдигна безпомощно рамене. Нямаше смисъл да умува кой може да е бил тайнственият посетител в параклиса. Все пак трябваше да побърза, да не би той да се върне отново.
Заобиколи молитвената възглавничка в средата на стаята и освети отблизо ковчега. Беше дълъг към два метра, но дълбок само шейсет сантиметра, та вероятно щеше да е лесно да огледа тялото, без да се наложи да го вади. Със задоволство отбеляза, че капакът не е закован, а само облепен с широка книжна лента. Но пък изглеждаше доста тежък и нямаше да е лесно да го отмести сам.
Свали кожуха си, сгъна го и го остави на пода. Нямаше нужда от него в тясното задушно помещение. Наведе се над ковчега и тъкмо се опита да отлепи с нокът книжната лента, когато ясно долови нечия въздишка.
Магистратът застина, наострил уши, но усети само бученето на кръвта във вените си. Реши, че може, да е било шумолене от завесата пред стената — беше забелязал, че отнейде леко подухва. Продължи да разлепва книжната лента, но ненадейно върху капака на ковчега падна тъмна сянка. Съдията рязко се извърна и видя иконома, втренчен в него.
— Налага се да изследвам трупа на Къю — стреснат обясни той. — Има нещо нередно около смъртта й. Ала вие няма как да знаете това, нали? Впрочем какво търсите тук?
— Аз… аз не можех да заспя. Излязох в двора, тъй като ми се стори, че…
— Че конете цвилят. Вече ми го казахте, когато се срещнахме отвън. Отговорете на въпроса ми!
— Дойдох да запаля благовонни пръчици, ваше превъзходителство. За упокой на душата й.
— Похвална грижа към дъщерята на господаря. Ако е вярно това, което казвате, защо се крихте досега? И къде?
Икономът дръпна завесата и посочи с трепереща ръка към една ниша в самия ъгъл.
— Там… някога там имаше врата — заекна той. — Но я зазидаха — обърна се към ковчега и бавно продължи: — Да, вие сте прав. Не беше нужно да се крия. Вече няма смисъл да се крие нищо. Аз бях лудо влюбен в нея.
— А тя?
— О, разбира се, че с нищо не бях й загатнал за чувствата си! — възкликна икономът. — Вярно е, че преди половин век семейството ни е било с тежест в обществото, но впоследствие е западнало и сега не разполагам с пукнат грош. Как бих могъл да се осмеля да призная на господаря, че съм… Пък и тя беше сгодена, предстоеше й женитба със сина на…
— Добре, добре. Кажете ми обаче не намирате ли нещо странно във внезапната й смърт?
— Не, ваше превъзходителство. Защо пък да е странно? Всички знаехме, че е със слабо сърце, а и цялото това напрежение напоследък…
— Вярно. Виждали ли сте отблизо мъртвото й тяло?
— Не бих могъл да понеса гледката, в никакъв случай! Исках да я запомня такава, каквато беше преди… тъй прекрасна, тъй… Господин Мин ни помоли заедно със стария му прислужник да помогнем при пренасянето й в ковчега, ала аз не можех, бях много разстроен. Първо разбойниците, после тази внезапна…
— Е, така или иначе, сега ще се наложи да ми помогнете, за да вдигнем капака.
Съдията успя да разхлаби книжната лента и я скъса с рязко движение.
— Поемете другия край! — нареди той. — Ще го поставим долу на пода.
Повдигнаха с мъка тежкия капак. Внезапно икономът изпусна с трясък своя край. Капакът падна напряко на ковчега и съдията едва успя да го подпре, за да не се катурне на пода.
— Това не е Къю! — изкрещя ужасен икономът. — Това е Астра!
— По-тихо! — викна му грубо съдията и се взря в застиналото лице на покойната.
Дори в смъртта тя беше запазила натрапчивата си хубост. Над синкавите клепачи се виждаха гъсти извити вежди, закръглените бузи имаха трапчинки, а чувствените устни бяха оформени красиво. Лицето нямаше нищо общо с Къю от портрета.