— Попаднах на вярната следа благодарение на косвеното предупреждение на стария господар: настояването на всяка цена да се настаня в стаята на дъщеря му. Той наистина я е обичал, но бе прозрял, че болезнените размишления за крехкото й здраве са опорочили ума й, затова подозираше, че има нещо гнило около внезапната й смърт. Докато разговарях с нея в стаята й, тя се владееше чудесно. Но страстта е опасно нещо. Само една похвала за Астра и няколко критични забележки по ваш адрес бяха достатъчни, за да я извадят от равновесие. А що се отнася до вас, господин Йен, не сте толкова добър актьор като нея. Всички обитатели на къщата бяха обхванати от смъртен страх, само вие не. При това не правехте впечатление на особено смел мъж. Напротив, заподозрях, че сте страхливец, както впрочем се и оказа. Говорехте тъй лековато за надвисналата опасност. Държали сте се така, защото мислите ви са били насочени не към смъртта, а към живота, при това един живот в леност и благоденствие, обезпечени от наследството на любовницата ви. А умело завързаният пояс на мъртвата девойка, за който току-що споменахте, окончателно потвърди подозренията ми. Защото само жена би могла да го завърже тъй изкусно. Къю просто е вършила една обичайна всекидневна процедура и дори не й е минало през ума, че оставя опасна улика срещу себе си — управителят се взираше безмълвно в него. Магистратът продължи: — Знаете ли, повярвах на всяка дума от разказа ви. Наистина госпожица Мин е била главният престъпник, а вие сте само нейно оръдие без собствена воля. Но, тъй или иначе, сте съучастник в жестоко убийство, затова ще бъдете обезглавен.
— Обезглавен ли казахте? — изсмя се нервно Йен. Сред трескавия му смях се чуха глухите удари на стенобитното оръдие. — Чуй само, глупако! Летящите тигри разбиват портата.
Съдията се ослушваше мълчаливо. Изведнъж думкането спря. За миг настъпи гробна тишина, после се разнесоха крясъци и проклятия. Магистратът се наведе и погледна през бойниците.
— Виж там долу! — каза той на Йен. — Побягнаха обратно.
Разбойниците бяха оставили стенобитното оръдие. Ездачите бясно шибаха конете си, а онези, които бяха дошли пеш, тичаха с все сила към планината.
— Защо… защо се разбягаха? — заекна от удивление управителят.
Съдията се извърна и посочи към реката. Покрай брега бързо напредваше голяма военна джонка. Дългите гребла ритмично разплискваха вълните, за да поддържат необходимия за акостиране ъгъл. На палубата се виждаха скупчени десетки войници, над дългите им алебарди и заострените шлемове се вееха пъстроцветни флагове. В задната част на кораба бяха привързани наметнати с чулове коне. Нататък по реката се виждаше и втори, по-малък съд. Палубата му беше затрупана с дънери и навити дебели въжета. Малки фигурки в кафяви кожени куртки и шапки затягаха колелата на ниски колички.
— Снощи изпратих писмо до коменданта на крепостта — съобщи безучастно съдията Ди. — Обясних му, че печално известните летящи тигри са се разположили наоколо, и го помолих за кавалерийско подкрепление, а също и за сапьорска част. Имах предвид, че докато войниците обграждат бандитите, сапьорите ще могат да поправят моста отвъд планината, за да ме настигнат бързо моите хора. А междувременно ще съм разрешил случая с убийството в това имение. Надявам се да мога да потегля по пладне, защото трябва да стигна до имперската столица колкото може по-бързо.
Йен Юан се взираше с невярващи очи в приближаващите военни джонки.
— А как успяхте да изпратите писмо до крепостта? — дрезгаво запита той.
— Организирах си собствена банда летящи тигри — отвърна кратко съдията. — Написах десетина писма с един и същ текст, запечатах ги и ги предадох на едно от момчетата, които бях зърнал следобеда да пускат хвърчила. Казах му да прикрепи по едно писмо към всяко голямо хвърчило и да ги пуска едно след друго, а щом се издигнат високо в небето, да реже връвта. Северният вятър духаше постоянно и се надявах, че поне две-три от яките хвърчила ще стигнат укреплението на отвъдния бряг и че който ги намери, ще ги отнесе на коменданта. Това е краят на летящите тигри, господин Йен. А също и вашият.