— Няма ли първо да покажем на магистрата стаята му, господин Мин? — попита управителят. — Сигурно би искал час по-скоро да се преоблече.
Дебелият се поколеба за миг, после отвърна рязко:
— Това ще реши брат ми, тук той е господар — извърна се към съдията и добави: — Извинете ни за малко, ваше превъзходителство, заедно с Йен и Ляо ще трябва да се погрижим за изхранването на бежанците. Всичките ни слуги се разбягаха, щом научиха за нашествието на бандитите. Останаха само вратарят и двамата старци, които доведох със себе си от столицата. Затова се надявам да ни влезете в положението и да не придиряте, че не сме в състояние да ви предложим подобаващото за височайша особа като вас гостоприемство…
— Но моля ви! — прекъсна го нетърпеливо съдията Ди. — Изобщо не се тревожете за мен. Бих могъл да спя и на онази пейка до стената, защото…
— Брат ми ще реши това — повтори твърдо господин Мин. Надигна се и излезе от гостната, последван от Йен и иконома Ляо.
Съдията си наля втора чаша чай. При пристигането си беше заявил, че е само окръжен магистрат, за да не безпокои излишно домакините. И най-заможният земевладелец би се притеснил как да угоди на висш столичен сановник, за какъвто вече беше назначен. А сега, след като узна за трудното положение в имението, беше още по-доволен, че не бе разкрил истинския си висок пост.
Изпи си чая, надигна се и тръгна към вратата. Спря на площадката в горния край на стълбището и огледа двора, вече осветен от няколко мъждиви факли. Управителят и икономът стояха до огромен железен казан и чевръсто сипваха оризова каша в купичките на наредените един зад друг бежанци. Господин Мин ги надзираваше отстрани и от време на време измърморваше предупредително към селяните да не се блъскат. Половината бяха жени и деца, имаше дори кърмачета. За нищо на света не биваше да се допусне тези хора да попаднат в ръцете на разбойниците.
Летящите тигри без съмнение щяха да избият мъжете, възрастните жени и бебетата, а по-големите момичета и момчета щяха да отведат и да продадат като роби. Трябваше да се направи нещо, и то незабавно. Подръпвайки ядно брадата си, съдията си припомни колко относително нещо е човешката власт. Макар и да бе пръв имперски магистрат и председател на Върховния съд, обстоятелствата го бяха превърнали в безпомощен пътник и може би в свидетел на ужасни сцени.
Извърна се и тръгна през гостната към малкия кабинет вляво. След като се разположи в огромно кресло, скръсти ръце в широките си ръкави и се вгледа в безрадостния пейзаж, окачен на отсрещната стена. Заобикаляха го два дълги свитъка с класически цитати, изписани с оригинален едър шрифт. Десният гласеше:
Върховният господар управлява царството съгласно небесните си правомощия!
Другият допълваше:
Селяни под негова власт са основата на славната ни държава, те обработват земята ни в съзвучие с редуването на сезоните в природата.
Съдията Ди кимна одобрително и остана така известно време. После рязко се изправи, извади ръце от ръкавите и придърпа свещта към себе си. Отля няколко капки вода от порцелановия съд върху каменната плочка. Избра калъпче черен туш от една лакирана кутия и го стри, докато се получи гъст черен туш, като непрекъснато си повтаряше какво точно да напише. Взе няколко листа грапава, домашно изработена хартия, която намери сред счетоводните книжа, подбра подходяща четчица и изписа с едрия си почерк официално съобщение. Щом привърши, преписа текста още няколко пъти.
„Сякаш съм ученик, който преписва стихове в клас“ — помисли си той с вяла усмивка. Положи върху всеки лист официалния печат, който винаги носеше прикачен с копринена връв към колана си, зави тънките свитъци и ги мушна в ръкавите си.
Изтегна се отново в креслото и се опита да пресметне шансовете си за успех. Цялото му тяло беше схванато от дългата езда и гърбът го болеше, но умът му беше бистър. Изведнъж осъзна, че за пръв път, откак бе тръгнал от Бейджоу, го бе напуснало разяждащото униние. Глупаво беше наистина да се поддава така на мрачното настроение. Трябваше да възвърне хладнокръвието си. Това очакваха от него скъпите на сърцето му покойници, които бе оставил в Бейджоу — верният стар помощник Хун и знахарката от хълма. Нужно бе да разработи нови планове за спасение на хората от имението. Ако главният му замисъл пропаднеше, би могъл в краен случай да се предаде на разбойниците, да им разкрие истинската си самоличност и да им обещае откуп, трикратно по-голям от двестате жълтици, които искаха сега от собственика. Това означаваше, че известно време ще се наложи да търпи несгодите на затворническия живот, можеше дори да отрежат ушите му или да отсекат пръстите му, с цел да ускорят преговорите. Но той знаеше как да се справи с тези негодници. При всяко положение това щеше да е най-сигурният път към пълния успех. Съдията се надигна и излезе отново в студения двор.