Думите му останаха недовършени. Съдията кимаше разсеяно, като междувременно огледа обстойно високия бюфет край стената. До него бяха наредени една върху друга традиционните четири кутии с дрехи, по една за всеки сезон, а край тях имаше и голям железен сандък, чийто капак беше заключен с тежък меден катинар. Когато отново извърна глава към стареца, видя, че той го наблюдава внимателно. В големите му очи пробяга лукаво пламъче. Жена му беше седнала край мангала в ъгъла.
— Точно тъй, там беше златото — изграчи стопанинът. — Четиридесет блестящи златни кюлчета, господин магистрат. На стойност двеста златни монети!
— Астра ги отмъкна, тази долна мръсница — процеди сух дрезгав глас зад съдията.
Беше старата, тя се взираше злобно в болния.
— Астра е била тяхната прислужница — обясни шепнешком Мин с неловко изражение. — Изчезнала е снощи. Вероятно е избягала с бандитите.
— Хареса си ги за леглото тези зверове! Сега ще ги редува един по един! — изсъска отново старицата. — После ще им се изплъзне и на тях. Със златото, разбира се.
Съдията стана и тръгна към сандъка. Огледа го с любопитство.
— Но катинарът не е счупен! — възкликна той.
— Ами да, докопала е направо ключа — сопна се жената.
Старецът вкопчи костелива длан в ръкава й. Изгледа я умоляващо, искаше да каже нещо, но от гърлото му излизаха само сподавени звуци. Устните му се отваряха безпомощно, внезапно по мършавите бузи потекоха сълзи.
— Не, не ги е взела тя, повярвай ми — заподсмърча той. — Как бих могъл аз, един болен старик… Никой не ме жали, никой!
Жена му се наведе над него и избърса с кърпа устата и носа му. Съдията се обърна и отново се вгледа в сандъка. Беше покрит с дебели железни плочи, а по масивната ключалка не се забелязваше и драскотина. Когато се върна при постелята, старецът се беше успокоил и промълви уморено:
— Само аз, жена ми и дъщеря ми знаехме къде стои ключът. Никой друг.
Изведнъж тънките му безцветни устни се изкривиха в лукава усмивка. Протегна дясната си ръка и опипа с мършавите си пръсти ръба на кревата. Той беше украсен с изящна дърворезба на цветя.
— Астра непрекъснато се навърташе наоколо, особено когато ти имаше треска — рече злобно старицата. — Сигурно си й казал къде го държиш, без изобщо да се усетиш.
Мъжът се задави от немощен кикот. Тънките му пръсти се сключиха около резбована цветна пъпка сред флоралния мотив, нещо изщрака и от ръба на спалнята изскочи малко капаче. В плитката вдлъбнатина лежеше голям меден ключ. Захилен доволно като някое дете, болният отвори и затвори скривалището няколко пъти.
— Беше хубава, налята мома — изхихика отново той. — Чудесна здрава селянка.
От устата му потече сладострастна лига.
— Трябваше да мислиш повече за женитбата на дъщеря ни, отколкото за тази пачавра — вметна отвратено съпругата.
— О, да, милата ми дъщеричка! — отново стана сериозен господарят на дома. — Милото ми, умно момиче!
— Аз уреждах всичко със семейство Лян, аз подбрах чеиза — свадливо рече жената. — Докато ти в същото време зад гърба ми…
— Опасявам се, че ви отнех твърде много време — прекъсна ги неловко съдията. После даде знак на господин Мин да тръгват.
— Почакайте! — викна изведнъж болният. Внезапно погледът му, вперен в съдията, беше станал твърд и напрегнат. Той заяви властно: — Вие, магистрате, ще се настаните в стаята на Къю.
От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той отново притвори очи. Щом Мин поведе съдията към вратата, старицата отново коленичи край мангала и се зае да разбърква тлеещите въглени с меден ръжен, проклинайки яростно.
— Брат ви наистина е твърде зле — обърна се Ди към господин Мин, докато слизаха по стълбите.
— Така е, уви. Но, тъй или иначе, всички ни очаква смърт, и то съвсем скоро. Къю поне беше щастлива, че умря на спокойствие.
— Явно тъкмо преди женитбата си.
— Да, известно време беше сгодена за младия Лян, най-големия син на земевладелеца от онова голямо имение отвъд крепостта. Следващия месец трябваше да се оженят. Той е чудесно момче. Не особено хубав, ала със силен характер. Срещнах го веднъж в града заедно с баща му. А сега дори не можем да ги известим за нейната кончина.
— Къде сложихте тялото?
— Във временен ковчег. В домашния будистки параклис зад гостната.
Когато стигна до най-долната площадка, Мин възкликна:
— Я, виждам, че Йен и Ляо вече ни очакват. Надявам се, не държите да се качите веднага в отредената ви стая. Пък и няма смисъл — до главния вход на къщата има малка баня.