Явно той се улисваше в мечти как ще намеря призванието си в приложната ботаника, и то, за да се посветя на премахването на заплахата от трифидите. Но колкото и да го обичах, колкото и да се напъвах да овладея объркания език на ботаниката и хитроумно сложните епруветки, реторти и бунзенови горелки, май си оставах един вид загадка за него. Ако кажа обаче, че съм го разочаровал, би било пресилено.
Обяснението е съвсем просто — Бил Мейсън обичаше децата си. Позволяваше ни да се увличаме по свои интереси. Нито за миг не пожела да бъдем обикновени подобия на него или на майка ни. (Макар че сестра ми Лизабет наистина наследи литературната дарба на нашата майка, както и палавия и стремеж да шокира хората. Показа го със сочните си разказчета за любовни историйки, появяващи се на страниците на „Фрешуотър Ривю“ още по времето, когато според недоволната директорка на нейното училище би трябвало да е изчервяваща се седемнайсетгодишна девойка.)
Пълната ми непригодност за лабораторни изследвания се изяви в цялата си прелест вечерта на един вторник, когато „помагах“ на баща си след учебните часове. Тогава бях на дванайсет години. Съвсем неволно успях да забъркам експлозивна смес от познатото розовеещо масло на трифидите с равно количество метилов спирт. Баща ми каза да оставя мензурката някъде на топло, за да се изпари спиртът. Осени ме вдъхновение. Реших да ускоря процеса, като кипна спирта над пламъка на бунзеновата горелка. Настаних се да гледам, засиял от собствената си досетливост.
Последвалият взрив се мереше по зрелищност само с гръмкостта си. Чуха го дори в Дома на майките — голямата къща над Аретън. Загубих повечето си коса в огненото кълбо. Загубих завинаги и работата си като помощник в лабораторията на баща ми.
Косата ми порасна отново, но се сдобих с чисто бяло петънце в иначе абаносово черния ми перчем и така си заслужих прякора Снежинката в училище. (Ох, как се присвивах, когато приятелите ми започнеха да ме тормозят с тази думичка.)
По-късно същия ден, след като баща ми (със своите по-способни помощници) бе отстранил повечето щети, нанесени от мен, той ме навести в моята стая. Стоеше до вратата със свещ, която огряваше посивяващата му коса. Вторачи се в бинтованата ми глава, защото мислеше, че съм заспал. Чух го да въздиша шумно през щръкналите бели косъмчета на мустаците си.
Бях се приготвил за извънредно цветисто, а несъмнено и гръмогласно описание на моите недостатъци.
Вместо това прозрях, че както се е загледал в мен, благодари на небесата, че и главата ми не е отлетяла нанякъде при взрива. (Нали на доктор Уайсър му се наложи да извади с плисета половин дузина стъкълца от мензурата, забили се в лицето ми…) Баща ми нагласи завивката около раменете ми, после нежно отпусна длан върху ръката ми.
— Татко, не исках да ти съсипвам лабораторията.
— Извинявай, Дейвид, да не те събудих?
— Не. Не мога да заспя.
— Боли ли?
— Ами, не много — заявих колкото се може по-мъжествено. — Само ме боцка малко около очите.
— Не се безпокой, лекарството на доктор Уайсър скоро ще притъпи болката, И ще ти помогне да заспиш.
— А ще успееш ли някога да оправиш лабораторията?
— Да, за Бога! — Засмя се и остави свещта на масата в стаята. — Минаха поне два часа, докато разчистим, каквото ти оплеска за две секунди, но всичко вече е чудесно. Дори успях да изкрънкам от стария генерал малко оборудване, за да сменя повреденото, значи сега не е като ново, а по-добро от ново.
— Татко, както излиза, няма да съм ти много полезен като помощник, а? Дали Лизабет или Ани няма да се справят по добре?
— Ти не се тревожи за това. Важно е само, че си жив и здрав. И недей да се главоболиш за косата си — нали знаеш, че пак ще порасне?
— Може пък да не съм подходящ за учен. — Надигнах се да седна в леглото. — Защо да не помисля за някаква друга професия? Баща ми се усмихна и около блестящите му сини очи се появиха бръчици.
— Виж, моят баща, да бъде благословен, беше счетоводител на държавна работа в старите времена, когато Обединеното кралство си имаше една омразна на всички организация, наречена данъчна служба. Според него се подразбираше, че аз ще го последвам в „семейния занаят“, както той се изразяваше. — Засменият ми баща завъртя глава. — Уви, не ме биваше да боравя с числа.
— Както мен не ме бива с епруветките и останалото ли?
— Почти същото беше. Доста добре броях на пръсти, но ако някой ме накараше да разделя сто двайсет и едно на седем, щях да съм жалка картинка, докато се чеша по темето и смятам на пръсти. Баща ми никога не ме гълчеше за моето невежество, ако изненадващо ми подхвърлеше поредната задачка за пресмятане наум. Но докато ме гледаше да се оплитам като пате в кълчища, лицето му все повече се зачервяваше. Аз обаче намерих призванието си след време. Затова повярвай на човек, който се опира на собствения си опит. И ти ще откриеш своето някой ден, ако…